РП Общата стая на "Южен вятър" - Рея и Вихрен

@Вихрен Вокил

Няколко дни преди куидичният мач ...

Книгите определено не бяха мерна единица за удоволствие за Рея, но въпреки това, когато искаше да бъде компетентна по определена тема, нямаше друг избор освен да чете. За съжаление нямаше клипове, които да гледа или пък да сложи слушалките и някой да ѝ говори. Изборът беше букви или провал на куидичното поле. Да, спорт се учи най-добре, когато го практикуваш и тялото добие мускулна памет необходима дори за най-бегло движение, но в този мрачен, ветровит зимен ден, достъпът до игрището бе изрично забранен. Това не спря гъркинята да пробва да се промъкне, но след като получи две предупреждения, че ще я накажат и по - лошо, че може да ѝ забранят да излезе на мача, тя покорно се насочи към библиотеката, взе няколко книги и пое към общата стая.

Маркирала с десетина книги територията си, тъмнокосата госпожица бе заела едно от креслата с най-много достъпна светлина. Имаше топла камина и въпреки мрачното време, четенето бе напълно възможно. Момичето попиваше информация в продължение на часове, до степен, в която бе започнала да се пренатоварва и понеже никой никога не учи какво означава "пренатоварване" и как точно да си почива човек, тя бе продължила, докато буквите от книгата вместо да влизат в главата ѝ и да оформят стойностни мисли, просто се блъскаха безпомощно в челото ѝ. В резултат на това мъчително събитие Папандреус звучно бе започнала да изказва възмущението си. Чуваше се по някое "пф", "ох", "това пък какво е", "що за глупава стратегия" и какво ли още не. През устата ѝ излизаше несъзнателно притеснението ѝ, че няма да е достатъчно подготвена и добре осведомена, а това бе лошо. Първият ѝ мач наближаваше, а тя се чувстваше все по-неподготвена.

- Имаш ли нужда от помощ?
Някъде зад гърба на гъркинята един загрижен младеж, забелязал, че една девойка е в беда, имаше достатъчно кураж, за да се приближи и да попита. Защо му бе нужна смелост, за да се приближи ли? Защото имаше и други млади господа, които също чуваха Рея, но аурата ѝ на "не ме занимавай с твоите глупости, че ще те плесна" доста добре успяваше да ги отблъсква настрана.
Тя не го бе чула, за това Вихрен се прокашля и мина в периферията ѝ, за да бъде забелязан и евентуално след това чут.
- Нужда от помощ?
Комбинацията от движение и звук привлече рязко вниманието на гъркинята и тя се сепна. По лицето ѝ пробяга за момента изненада, а след това възмущение и от там нататък лицето ѝ прогресивно се сгърчваше от възмущение, че някой си рижавелко се опитва да прекъсне процесът ѝ по усъвършенстване в куидича.
- Не. - отсече.
- Не изглеждаше така отстрани?
- А как изглежда? 
Рея бе виждала как когато баща ѝ направеше коментар за това как в неговите очи изглежда майка ѝ, въпросната скръстваше ръце и предизвикващо се обръщаше към мъжката особа.
Та, сега имахме мъжката особа и коментара, за това инстинктивно момичето скръсти ръце и отправи поглед "ти ли ще ми казваш какво усещам и чувствам, въпреки че дори аз не разбирам какво точно усещам и чувствам в момента и за това искам да те ритна в главата". Познат за повечето мъже поглед, но за момчетата - мистерия.

@Рея





Така зададен въпросът не можеше да е нищо друго, освен капан, което означаваше, че съществува изобилие от грешни отговори и нито един верен. Осъзнавам този факт без притеснение, защото така или иначе съм свикнал всичко, което правя да се приема за погрешно, та богатият ми опит се оказва онова минимално предимство, от което имам нужда, за да спечеля  битката, в която се впуснах.
- Сякаш се бориш със змей - заявявам с абсолютно спокоен тон. - И той е на път да победи - продължавам и  срещам погледа на момичето, чиито вежди се приближават все повече една към друга. Върху лицето на възрастен магьосник подобна  гримаса би изглеждала заплашителна, но сега едва се сдържам да не прихна в смях.
 
Само  моля да не бъркайте инициативата ми с наличие на кураж.  Всъщност си е израз на абсолютното безсилие на инстинктите ми за самосъхранение, които отдавна са абдикирали от  предназначението си  и сега само наблюдават безмълвно приближаването ми до тенджерата под налягане, която се беше настанила в общата стая. Можех да усетя как напрежението в нея осезаемо нараства, заплашвайки в един момент да избухне и да отнесе главите на всички ни. 
- МОЛЯ?!?!?! Я си гледай…
Да, аз точно това и правех, рисувах си тихо и вглъбено под прозореца, възползвайки се от хубавата светлина, за да довърша една графика на танцуващи самодиви, докато нечие безпокойство не изпълни всичко наоколо. Опитах се да го пренебрегна, но бе толкова наситено с гняв и чувство за безсилие, че дори не успявах да движа графита по хартията както трябва. Обаче нямам никакво желание да давам подобни обяснения на ходещата Бомбарда максима пред себе си, пък и не би имало полза. Всеки израснал със сестра е наясно, че всеки аргумент, използван в спор, ще бъде изопачен и употребен срещу теб. Демек, ако искаш да спечелиш – не поставяй сам оръжие в ръцете на врага.  На такива неща директно трябва да им срежеш фитила, преди да са гръмнали в лицето ти.
- О, тази съм я чел - заявявам все така спокойно, докато вдигам една от книгите и я разлиствам, после оглеждам останалите, които  лежат наоколо. Достатъчен ми е един поглед към кориците, за да открия общото между тях. Никога не съм виждал толкова много книги по темата на куп и не мога да не се запитам каква е причината за нескромната им сбирка.
- Голямо постижение, а? -  изскърцва със зъби момичето до мен.
- Да не са въвели изпит по теория на куидича? - поставям скицника си върху масата.
- Не е твоя работа! Какво правиш, бе! – удивителният знак в гласа на гъркинята бе толкова ясно отличим, че въпреки формата си, изречението изобщо не прозвуча като въпрос.
Удостоявам я с най-милата си усмивка, докато се настанявам в стола, който току-що съм придърпал до нейния и подреждам няколко книги върху купчинка.
- Хайде да измислим как ще го победим тоя змей, преди от ушите ти да е започнала да излиза пара!

Рея се ококори насреща му. Беше не просто изненадана, тя бе бясна. Това си беше чисто нарушаване и личното пространство, губене на нейното ценно време и въобще ... 
- Абе ти за какъв се имаш? - беше бясна и мускулите на челюстта така силно се бяха стиснали, че личаха на фона на лицето ѝ, докато зъбите ѝ злобно поостъргваха всяка една нейна дума. Искаше да го приключи. Ей, така. Тук сега и веднага с цялата му момчешка наглост и нахакано поведение. Юмруците започнаха да се свиват и само една грешна дума и щеше да го удари. Всъщност бе толкова ядосана, че всяка дума щеше да е грешна.
- Приятел, познат, спасител, любител на тишината и спокойствието? Избери си определение, все някое ще те удовлетвори.
- Нямам нужда от теб! Разкарай се! - юмруците ѝ тупнаха върху облегалките на креслото и въпреки, че бе тапицирано се чу звук от удар.
- Домашното е да опишете използвани стратегии, да създадете такава или?
- ДА СЕ МАХНЕШ!
- Ясно. Финтът на Вронски? Не съм го правил, но мисля, че писмено мога да се справя. Мога да ти помогна и с по някоя скица.
Папандреус гледаше невярващо. Беше потресена, възмутена, ядосана и целият този коктейл от емоции се инжектираше на порции в мозъка ѝ, карайки съзнанието ѝ да не е от най-разумните на този свят. Искаше да вика, да избяга, да го убие и да си довърши проучването, и да спи, и да хапне нещо, ако можеше и да пие вода, а и една разходка щеше да ѝ дойде добре.
Рязко се изправи, все още оцъклена и ядно пристъпи назад, мислейки си как ще си тръгне и ще отиде в стаята си, в която трудно щеше да се фокусира. Добре. Щеше да отиде в библиотеката. Абе, как щеше да го оставя?! Тя бе тук първа. Ама и пречеше. Но тя бе първа!

Общо взето, това което Вихрен наблюдаваше е една безмълвна особа оцъклена насреща му, която стана, седна, стана, седна, скръсти ръце и без да мига го загледа, като неотместваше погледа си от него.
- Ако ми позволиш да ти помогна, ще приключим доста по-бързо. Преуморена си и колкото и да се изнервяш, това няма да ти помогне.
- А какво ще ми помогне?!
Червенокосият си пое въздух, защото отново трябваше да повтори целта на визитата си. Издиша разочарованието си, че това не можа да се случи по-лесно и вдиша спокойствие, което му помогна да повтори:
- Просто ми обясни какво те тормози и ще го разрешим заедно. - вдигна ръката си, за да спре следващите ѝ думи. - Да, приличаш на човек, който може да се справи сам, но моля те, ще ми направиш ли тази услуга?
Гъркинята заби пръстите в бицепсите си и все още не бе мигнала. Бореше се ожесточено със себе си, да не му посегне, но не искаше да си навлече неприятности и няма да изброявам още колко неща искаше наведнъж, но имаше едно условие, което май щеше да удовлетвори всичко наведнъж без да накърнява егото ѝ.
- Само ако приемеш предизвикателството ми за дуел! - главата ѝ се наклони и острият ѝ поглед вече пронизваше Вокил изпод веждите ѝ. - Ако не те е страх, разбира се. - усмихна се злокобно и остри кичури коса потрепнаха като таралежи бодли.

Админ: +10 галеона.

@Рея Папандреус


ОПА! Но не в смисъла на „извинявай”, а със значението на „ей ся си обра лайката изпод ягодите и уйде у ряката”, но понеже не употребявам такива думи бих казал просто, че се появиха неочаквани усложнения.

Чувал съм, че има хищници, способни да надушват кръв, и сега, докато наблюдавам момичето срещу себе си, се питам дали е възможно да има нещо общо с тях. Така де, магизоологията познава какви ли не същества – кентаври, минотаври, фавни…  Въпреки цялото ми старание бе усетила слабото ми място. Неволно се усмихвам при мисълта каква пародия би представлявал дуел помежду ни, но бързо стискам устни, за да не си помисли, че се присмивам на нея.
- Винаги ли биеш хората, които ти помагат? -  опитвам се да сменя темата и предвидливо местя камарата с книги извън обсега й.  В ръцете на врага не бива да се оставя каквото и да било оръжие, а  гневът, леещ се от дребното тяло на гъркинята, ми подсказва, че е напълно способна да ме изкорми и с молив, а погледът й потвърждава това ми подозрение.
- Просто признай, че те е страх! –  изсъсква лукаво момичето, с което обявява опита ми за смяна на посоката като неуспешен.

Звучи толкова  победоносно, че гордостта не ми позволява да се оттегля  от тази битка като пораженец. О, не! Отлично знам по колко  тънък лед стъпвам,  но отстъплението вече не е опция и… как, по Велес,  желанието ми да помогна се превърна във война за надмощие?  Знам, че не бива да се поддавам, игнорирам думите й.
- Ако впрегнеш тази енергия в нещо смислено, ще си решиш проблема много по-бързо и може би няма да имаш нужда от…
- ПРИЕМАШ ЛИ?! – няколко любопитни погледа се обръщат към нас, но щом виждат изражението на Рея веднага се сещат, че има нещо много по-интересно за гледане на стената, килима, тавана…  Това е моментът, в който разбирам, че отношението към мен не е нещо лично или специално, а е много вероятно да се държи така и с всички останали. Залялото ме облекчение отново ме смущава, но сега нямам време да се занимавам със самоанализ. Вероятно ще го направя, ако оцелее след края на деня.
-  Не е нужно да крещиш, за да те чуя -  прошепвам почти заговорнически, накланяйки глава към нея и й връщам същата лукава усмивка, тялото й мигом се залепя за облегалката на стола.
- Не ти личи да си чул нещо, което съм казала досега. Все още си тук -  успява да избълва през стиснати  зъби.

Вместо отговор отварям скицника си на празна страница и започвам да правя графика на куидичното игрище без да я поглеждам, но усещам нарастващия й гняв. Това е моят начин да противостоя – звукът при допира на листа и графита ми действа толкова опияняващо, че почти забравям за присъствието й, но поредната вълна гняв започва да се разлива наоколо.
- Винаги ли е така? – държа очите си съсредоточени върху следите от графит по листа, удебелявам някои места, добавям светлосенки на други… не пояснявам за какво говоря, мисля, че ме разбира, дори да не иска да го признае.
- Приемаш ли? – изпуфтява за пореден път до мен.
Поставям рисунката на масата между нас с бялата част надолу, без да бързам прибирам графита си и едва тогава срещам твърдия й поглед, но този път аз съм този с безумните идеи в главата и налудничавата усмивка.
- I’m all in!  Но нека вдигнем залога -  отново се навеждам към нея и снишавам глас, за да ме чуе само тя. -  Ако те победя, ще поканиш на среща … хм, да видим кого -  погледът ми се отделя от очите й, за да разгледам лицата в стаята. – Филип Болярски. Е, приемаш ли?
 
 
точки, моля.
мерси. (Админ: +1 т. издръжливост)

Изпъна гърба си, като струна. Даже два прешлена изпукаха при това издевателство върху тялото ѝ. Възмущението на гъркинята започна да се блъска с чувството на агресия, изненада също се намеси и мъничко страх. Как балансът на сили успя да се измести толкова бързо в чужда ползва? Рея не можеше да повярва просто. Беше сигурна, че го е притиснала до ъгъла и ще си тръгне след малко, но не стига, че остана ами я и накара да се почувства ... объркана.
- Кой е Филип? - опита да усмири сърцебиенето си, защото можеше и да не е толкова Иу.
- Мисля, че твоя курс, дом Лъч.
- Ммм. Все още не се сещам.
- Пълничък, тъмна коса, около метър и четиридесет. 
- Не. - поклати глава. - Все още нищо.
- С братовчед му само отмъкват храна от Кухнята.
- Аааа. Ооооо. Уууу. Не. Иу. Той не е ли много малък, бе?!
- Може, не знам. - вдигна безхаберно рамене, докато на лицето му стоеше една лежерна лятна полуусмивка. - Да не би да те е ... 
- Само да си посмял!
страх? - подчерта последната дума и крайчето на окото му я загледа любопитно.
- Не! - отговори светкавично, въпреки че стомахът ѝ се преобърна поне 10 пъти и само още няколко я деляха пред това да си изплюе закуската. Тялото ѝ вътрешно подсказваше, че това е тънка манипулация, която целеше да влезе в устата на лъва и колкото и добре да разбираше в каква ситуация се намира, егото ѝ не позволяваше да даде задна. Тя го бе предизвикала, след това той постави ужасяващо условие, единственият изход в момента беше и момичето от своя страна да измисли нещо ужасяващо, което Вихрен да направи в случай, че загуби. 
И май дойде идеята. 
Рея се наведе напред и рязкото изчистване от емоции бе срещнато с едва доловимо объркване. Вокил също се приведе и момичето му зашепна на ухо, тъй като никой друг не трябваше да чуе:
- Предполагам знаеш, че директорката ни много си цени външния вид. Е, много твърдят, че е мааалко по-стара от колкото изглежда. Също се твърди, че спи с ленена нощница на сърчица и сатенено цикламено боне. Искам и двете.
Папандреус бавно се отдръпна назад и с отмерено движение сплете пръсти пред гърдите си, докато Вокил постоя още няколко секунди в предишното си положение, обмисляйки отговора си. Бавно поизправи гръб и подаде ръката си напред.
- Звучи справедливо. И двамата ще видим в ситуации, в които не желаем. 
Рея стисна здраво ръката му и се ухили. Тя вече беше готова за дуел. Куидича да си гледа работата!
- След като уточнихме правилата на нашият малък облог, искаш ли да се заемем за работа? Или мислиш, че си готова?
- Прав си!
Една лекота се усещаше около тях. Цялата енергия на агресия бе отлетяла да дири ягодите, когато Рея забрави за нея и вместо това я фокусира в мисли за заклинания и как да накара този отворко да страда максимално. Честно казано, щеше да се надява да се провали и да го хванат в директорския кабинет и след това така хубавичко да го накажат, че следващия път само при споменаването на името Рея Папандреус, Вихрен щеше да трепери от страх и възхита. 
- Мога ли да попитам за какво толкова си мислиш, че си се ухилила така?
- А, не. Нищо, нищо. - поклати глава и фокусира погледа си върху рисунката пред нея. - За какво е това?

- Това е бекграунд -  кимвам към скицата на куидичното игрище, което направих преди малко и се опитвам да не мисля в какво се забърках.  Планът да вдигна залога толкова високо, че да се изплаши и оттегли, не сработи в моя полза и сега се чувствам изигран, но ще планирам нещата подобаващо малко по-късно.
 
Въпросното “нищо”, предизвикало усмивката й,  вероятно бе собствената ми глава на сребърен поднос, но можех да го преживея, докато сцената се разиграваше само в мислите ѝ. Щях да направя всичко по силите си да си  остане само там.
- За? – веждите й се повдигат въпросително, но вече без гняв, усещам  отлива му.
- Разбрах, че проблемът е свързан с куидича, но все още не си ми казала по какъв начин.
- Ще играя – изстрелва бързо.
- А-ха. -  поглеждам я объркано -  Не трябва ли да подскачаш от щастие като останалите? – опитът й да пробие дупка в главата ми с поглед се оказва неуспешен, което смълчава още повече инстинктите ми за самосъхранение и вдъхва смелост на накърненото ми его да прибегне към отмъщение. -  Да не би да те е… -  на устните ми танцува дяволита усмивка, когато се привеждам към нея, за да изрека последната дума. - … страх? АААУУУУУУУЧЧЧ! Абе ей! -  кому е нужно книгите да са толкова дебели и с така твърди корици, чудя се, докато разтривам главата си на мястото на удара.
- Предупредих те.
- Добре де.  -  отдръпвам се назад и разтварям един случаен том от купчината. -  Какво да търся в книгата?
- Нещо, което да ми  помогне да хвана снича първа.
- Снича ли? -  премигвам невярващо и я оглеждам отново преценяващо.
- Да, снич. Виждал си го, едно такова малко златно с крилца, лети бързо.
- Мислех, че ще си бияч.
- Какво?
- Но да, има логика, ако си бияч няма да оцелее отбор, който да побеждавате…
- ЕЙ!
- Добре де, спирам… Ще има сняг.
- Какво?
- В деня на мача ще вали сняг.
- И?
- Да проверим резултатите от мачове, играни през зимата.