РП Банята с бронзовите чешми - Арина и Маришка

Всичко тук все още и се струваше някак странно. Не, не си мислете, че мястото беше наистина толкова лошо. В никакъв случай. Просто не покриваше високите стандарти на госпожица Боршош. Всъщност беше трудно, каквото и да е място да ги покрие и въпреки това всеки път, когато това не се случваше момичето се чувстваше разочаровано.
 
А може би всичко това беше, защото все още сравняваше твърде много всичко в Мунгав с Хогуортс. А не трябваше да го прави. Двете места нямаха нищо общо. И то за добро. Освен че са магически училища. Всяко от тях си имаше своя уникален и неземен чар, макар и Маришка да отказваше да види това.
 
Знаеше че не трябваше, но нямаше да спре дори и за минута. Нямаше и да спре да се оплаква от всичко тук. Просто беше такава. Искаше всичко да бъде перфектно според нейните странни представи в главата ѝ и когато всичко се разминаваше дори с няколко малки процента, нямаше да спре да недоволства през цялото време.
 
Много хора щяха да ѝ кажат да не се подлага на такива неща. Да не седи на места, които не ѝ харесват и явно не ѝ понасят. Да не общува с хора, които не иска. Поне това всъщност го правеше. Всъщност всички тези хора щяха да са прави, но госпожица Боршош щеше да продължи да седи тук, докато се налага.
 
„Ех, Сандър, една малка част от мен никога няма да ти прости, че заради теб сега сме тук… както и на родителите ни, че ни принудиха да го направим“.
 
Всичко щеше да е много по-лесно и приятно, ако обстоятелствата около тях не бяха такива, но пък и нямаше да я има драмата, която Николет толкова обичаше. Всъщност тя щеше да отиде дори и на Северният полюс, ако се налагаше, за да бъде с него.
 
Точно заради това сега госпожица Боршош се разхождаше не из интересните коридори на Хогуортс, ами в тези на Мунгав. Вървеше бавно, но така все едно мястото ѝ принадлежеше, макар че това не беше така. За жалост. Щеше да промени доста неща. Но пък всъщност никога не се знаеше. Ако някога мечтите ѝ се изпълнеха, не само Мунгав (който от скоро по необходимост трябваше да се нареди в списъка ѝ), но и целият свят, дори и Вселена щяха да са нейни. И разбира се покрай нея и на Сандър.
 
Щеше да е една прекрасна мрачна приказва, точно каквито най-много харесваше.
 
Докато вървеше, момичето си представяше всичко това и малкото ѝ мрачно сърчице се изпълваше с радост от това. Този път дори толкова се беше вглъбила в мислите си за това как цялата Вселена ѝ принадлежи, че дори не осъзна, кога беше стигнала до банята с бронзовите чешми. Част от училище, която уж беше тайна, но всички знаеха за нея.
 
„Дори една баня не могат да запазят в тайна“.
 
Всичко щеше да е прекрасно, ако погледът на Маришка не беше срещнал този на другото момиче, което също се намираше в така тайната стая, която всички знаят къде е и как да използват нещата в нея. Банският на момичето, направо накара очите на госпожица Боршош леко да се насълзят….. от ужас, разбира се. Това естествено веднага промени изражението на лицето ѝ. Не, че някога изглеждаше щастлива освен ако не е около Сандър или не получава подаръците, които иска, но сега ясно можеше да се прочете леко отвращение. Добре де, не беше съвсем леко.
 
-Нали знаеш че дори и в детската градина, момиченцата имат по-нормални бански. Какви са тези ягодки и понички?!? Ох, сетих се, неизживяно детство. Колко сладко само! Направо ми стана лошо докато те гледам. По-добре да имах конюнктивит, от колкото красивите ми очи да са принудени да виждат това.
 
Маришка беше твърде „мила“, както винаги. Всъщност изобщо не се интересуваше дали момичето срещу нея щеше да се засегне или не. Николет винаги щеше да си каже всичко, което не ѝ харесва, без да се съобразява с нищо.
 
-Приеми го като безплатен приятелски съвет от мен, за да не ти се налага да изглеждаш друг път по този начин.

За жалост Мунгав беше едно от онези места, в които дори и когато искаш спокойствие, никога не го получаваш. Винаги се откриваше нещо или някой, който да ти се пречка с повод и без повод. Точно както в този така прекрасен, момент по-точно вече неприятен ден.

Това щеше да е любимото „забавление“ на Маришка. Ако някога успееше наистина да придобие този така желан от нея талант, щеше да убива всички наред. Дори тези, които просто са я погледнали накриво или които просто са твърде грозни, за да съществуват в една Вселена заедно с нея. Все пак не беше лесно да си толкова голям естет, а всичко около теб да накърнява малкото ти сърчице със своята антипатичност.

Точно като банският на момичето срещу нея. Колкото повече го гледаше, толкова повече Николет имаше чувството че започва да ѝ се повдига. Това беше истинско мъчение за милите ѝ очи, който за съжаление не само толкова сладникав и наивен, но и към него се добавяха купища от ненужни думи, излизащи от устата на това момиче. Явно тук липсата на стил, за съжаление беше допълнена, от още по-ужасната липса на съобразителност и нахалство. Колко трогателно и очарователно само, направо да поискаш да унищожиш всичко наоколо.

Момичето продължаваше да говори небивалици, които Боршош можеше и да пропусне, ако не се отнасяха за Сандър. Никой нямаше право да говори с лошо за него, освен самата тя, когато му е сърдита. Всеки друг, който се осмеляваше да направи този грях (да, за нея това наистина беше равносилно на това, което хората описваха като нарушение на десетте Божи заповеди. Всъщност дори това трябваше да е единадесетата).

Точно в този момент искаше да убие другото момиче не с поглед, а с премигване. Защо нямаше късмета да я ухапе нещо мистериозно като във филмите за Спайдърмен и да се сдобие с тази велика супер сила. Искаше разбира се още няколко, но за сега щеше да се задоволи и само с тази. Щеше да перфектно! Едно премигване и нахалното, наивно, досадно момиче срещу нея, щеше да се запали и умре в адски мъки. Все пак заслужаваше точно това, заради всичко което говореше срещу Сандър.

Въпреки че си размениха няколко реплики, Боршош все още се спираше от това да не я хване още от сега за мократа коса и да не избърше пода с нея. Всъщност може би щеше да е по-добре да го беше направила, защото нищо от това, което последва нямаше да ѝ се понрави.

Всичко се случи толкова бързо, че ако трябваше да го повтори, за да го разкаже на някого, нямаше да може да го направи.

За няколко секунди усети устните на Арина върху своите, което толкова я смути и остави без думи (нещо, което никога до сега не ѝ се беше случвало. Можеше да говори и да нарежда хората дори и на сън). Беше толкова шокирана, че дори не усети как двете се озоваха, паднали във ваната.

Всъщност колкото и глупаво да беше, май момичето имаше нужда точно от това, за да дойде отново на себе си от цялата тази нелепа ситуация, която се беше случила.

-Знаех че си откачена, все пак никой нормален човек не би се обличал и държал като теб, но ти си истински психопат! – за съжаление дори и във водата бяха паднали близо една до друга. Какъв ужас само! Или пък това беше допълнителен знак от съдбата. Боршош изблъска момичето по-надалече от себе си във водата, макар че това не беше особено възможно, за всеки случай и още по-възмутено продължи: -Не се доближавай повече до мен, Арина…

Не беше ли някак забавно и иронично, как именно Орлова беше една от малкото, чието име Николет беше запомнила от както беше дошла в Мунгав. Обикновено тя никога не полагаше усилия с имената на хората, просто защото самото им съществуване не я интересуваше и всеки един ѝ беше под нивото. Измисляше някакви прякори на всички, за да не се налага, да запомня имената им. -…знам че съм най-невероятното, прекрасно и красиво създание, което някога ще видиш през безинтересния си живот, но никога не бих имала интерес към някого като теб! Запомни го добре! – Самолюбието ѝ просто не можеше да не се включи дори и в моменти като този. Все пак според Боршош, тя самата беше най-великото нещо, което някога е съществувало в нашата Слънчева система, а Сандър беше Слънцето в нея. Никой нямаше стойност и не беше важен.

Естествено тази нелепа ситуация нямаше нищо общо с това, за което Маришка говореше, но въпреки това съзнанието ѝ вече се беше вкарало във филма и вече нямаше да може да излезе скоро от него. Всичко ѝ беше дошло твърде много.

Чернокосата се измъкна от водата с истинско нетърпение да избяга колкото се може по-бързо и лицето ѝ можеше да се опише със смесица от изреченията „Какво по дяволите се случи?“, „Не се доближавай до мен!“ и „Ще те убия!“. Погледна още един път ужасено и пренебрежително момичето, което все още беше във ваната, докато се отдалечаваше от нея и продължи с думите: -Трябва веднага да се дезинфекцирам за всеки случай, че не искам да прихвана нещо от теб! И само да си споменала на някого за това, наистина ще те убия! Наистина!

Чернокоската продължаваше да се чувства смутено и издразнена от ситуацията. Последният човек, когото искаше да целува беше Арина. Всъщност момичето нямаше никакви други мераци към останалите. За нея съществуваше само и единствено Сандър.

Кънтящият смях на Орлова само я дразнеше допълнително. Тази къдравелка наистина беше откачена. Може би трябваха да е лекуват още от сега, преди да е наранила не само себе си, но и някой от останалите. Чакай, тя всъщност вече беше последното, когато си беше позволила своеволието да целуне Николет без нейното предварително съгласие.

-Поне една от нас, има на какво да гради самочувствието си… – В такива моменти може би беше като прероденият Салвадор Дали, който цял живот е съжалявал хората, които не са били него самия и още от 5 годишен се е мислил за Наполеон. В нейният случай тя просто се приемаше за Кралицата на Вселената. -… нещо, което ти никога не би разбрала.

Боршош не можеше да повярва какво чуваха ушите ѝ. Орлова ставаше все по-нагла и заблудена. -Аз съм те целунала?! Май си забравила да си пиеш лекарствата! Ти сама ми налетя и ме се самопредложи, но като човек с класа, аз никога не бих паднала на това ниво и не бих ти обърнала внимание.

Маришка се засмя на последните думи на Арина. Това момиче наистина беше сбъркано. – Давай, направи го, тъкмо дезинфектантът ще ти промие кухата главица от паяжините в нея и ще може евентуално да започнеш да мислиш като нормален човек, какъвто за сега не си.

Ако лудостта можеше да се предаде по въздуха или при допир, сега имаше реална опасност Маришка, да я прихване от Арина. Момичето явно живееше в свой собствен свят, който нямаше нищо общо с реалността. Иначе отдавна щеше да е схванала за какво говори Боршош.

Но не трябваше да изискваме прекалено много от ненормалните, освен да си пият лекарствата, нали така?

-Сериозно ли, Арина? Наистина си доста глупава. Ако не те бях хванала, щеше да се убиеш… - за момент Николет се замисли, защо изобщо ѝ беше помогнала. Тя не помагаше никога на никой, освен ако нямаше изгода за нея самата, или пък за Сандър. Защо по дяволите инстинктите ѝ я бяха заблудили толкова нелепо в онзи момент. -… но хората са си казала „няма ненаказано добро.“

Веднага си представи този сценарий. Всичко щеше да е толкова по-хубаво и готино. Щеше да се залива от смях, вместо да е изправена пред „реалната опасност“ от това да е заразена с нещо, както беше в момента.

-От такава като теб, това е истински комплимент. – Боршош се засмя пренебрежително. – Тези като теб трябва да са изолирани и с пиещи по цял ден лекарства. Все пак си опасна за обществото както видяхме. Всъщност дори трябва да те съдя за стреса и тормоза, който ми причини!

Ако някой ги наблюдаваше отстрани щеше да се хване за главата. Положението им беше колкото трагично, толкова и смешно. Но въпреки това някак си и двете се бяха вглъбили в моментния спор и забравяха за радиалността на ситуацията. Всичко беше просто един нелеп инцидент, който беше твърде драматизиран от тях.

Можете ли да си представите, че наистина в момента Боршош беше истински обидена и засегната, заради нелепия инцидент и целувката. Цялата ѝ негативна нагласа за страната и всичко наоколо, сега, точно в този момент изглеждаха напълно заслужени. Всичко наоколо не ѝ харесваше. Нито мястото. Нито хората. Нито денят. Нито обстановката. Нито дори съществуването на околният обикновен и нормален свят.

-Не знам защо си толкова обсебена от мен. – Усмихна се на думите си – Всъщност знам, разбира се. Всички на твое място биха реагирали така и биха ми се тикнали отгоре. Да бъдем реалисти, кой изобщо би ми устоял… - Всъщност дори самата тя нямаше да си устои, ако имаше такава възможност, но това беше друг въпрос -….все пак не е лесно да си най-красивото и уникално създание във Вселената и всякакви такива низши създания като теб да се борят да ти привлекат вниманието по отвратителен начин.

Със сигурност прекаляваше, но въпреки това реално вярваше във всяка една своя изречена дума. Не беше лесно да си роден егоцентрик и дори някой известни нарцисисти като любимия вожд на страната Бойко Борисов да не могат да ти стъпят на малкия пръст по самочувствие.

-Колко сладко, прехвърляш ми твоите характеристики на откачалка, но ще те разочаровам, скъпа. Нормалните хора нямаме нужда от лекарства, за да живеем нормално, освен ако не сме физически болни, не психически като теб. – Погледна я отново в очите с чисто пренебрежение. -Хайде, давай, тъкмо всички ще разберат каква откачалка си!