РП Летене

Защо беше записал летене? А, да, защото изпитваше ужас в часовете по Трансфигурация и то не заради професор Желев, макар че малко и заради професор Желев, но и защото не беше особено добър по Трансфигурация. Учителят им го беше нарекъл липса на желание, но при Исмаил беше повече липса на преизначаване на нещата. Да си добър по Трансфигурация беше във фундаментите си, идеята, че всичко можеше да бъде променено, което не беше нещо, което Исмаил приемаше. Нещата бяха такива каквито са и следователно, ако направиш заклинание и си мислиш, че еи така, нещата ще се променят... единствения, който залъгваш е себе си. Професор Желев не беше фен на теорията на Колимечков. Исмаил щеше да предположи, че идва от факта, че е професора по предмета, не защото не му вярваше. 

И затова трябваше да си запълни няколко часове в програмата.... с Летене. Исмаил наистина не можеше да разбере защо бяха измислили начин за придвижване по въздух, като имаше толкова много избор по земя. Първо, летежна пудра, после влакове, коне, карети, каруци, коли и най-накрая крака. Та, защо някой би отделил краката си от земята наложително беше ужасяващо за него. Беше правил упражненията по Летене, разбира се, защото трябваше. Не защото искаше. 

Изпружи ръка и парчето дърво се залепи за нея. Усети топлинката, която усещаше, когато докоснеше дървена повърхност с нещо неизменно живо вътре. Усмихна се лекои повдигна глава към.
 - О, здравей, Ясна. - понеже бяха в един дом, и една година по-голяма от него, се познаваха. Въпреки, че беше по-голямата от двама им, Исмаил я биеше с половин глава и имаше голяма възможност да продължава да расте в бъдеще. Имайки предвид колко беше висок и баща му. Разбира се, момичето беше усмихнато както винаги и още по-щастлива щом беше на метлата си, която сега носеше в ръка. На куидичния стадион, Исмаил винаги подкрепяше дома си, а освен мила и добра, Ясна беше част от отбора му.
 - Охо, здравей, Исмаил. - очите ѝ го погледнаха насмешливо и момчето повдигна ръце в знак на предавам се. Не беше новина за дом Лъч, че Исмаил ненавиждаше да лети. 
 - Знаеш как е. Това или Трансфигурация. Макар, че след малко ще си мисля, че Трансфигурацията не е толкова зле, а в час по Трансфигурация ще си мисля, че Летенето е супер. А ти какво правиш тук? Мислех, че си изкласила Летенето.

Да помогнеш на капитанката на отбора по куидич да загрее беше едно нещо, да успееш да се включиш като гончия срещу нея беше съвсем различно преживяване. Е, поне не се опитваше да избие куофъла от ръцете му и да направи някоя от онези безумни маневри, които беше виждал на мачовете. Маневри, които включваха и разни хора качващи се на крака върху тънките метли. Исмаил направи един кръг, за да се засили срещу Ясна и обрачите. Разбира се, първия удар пропусна с едно пет метра.... на втория удар беше по-добре, защото не се беше засилил толкова много. Ясна дори не се беше разместила от мястото си, а спокойно го изчакваше. На третия опит реши да влезе по-наблизо към головите полета, преди да изстреля куофъла и Ясна да хване топката в здравите си ръце. Беше и я подал. По погледа му беше повече от ясно, че не е искал това. Издиша надъбралия се въздух през устата си. Дори не беше осъзнал, че беше спрял да диша, докато се прецелваше. 

 - Това не е зле. - започна Ясна, когато Исмаил се приближи до нея.
 - Благодаря... че се опитваш да ми задържиш част от егото и и си мила с мен. - усмихна се обратно Исмаил. 
 - Не, наистина, Поне се оопитваш да оцелиш обрачите и не пазача. А и се подобряваше и сменяше тактиката след всеки удар.
 - Това не значи, че ставам за отбора.
 - Но веднъж не си погледнал към земята откакто сме тук...

Исмаил изглеждаше замислен над думите и се усмихна с половин уста. Не погледна надолу, което щеше да е нещо, което беше правил няколко пъти в първи курс и знаеше, че завършва зле. Ясна също не поглеждаше надолу. 
 - Отново?
 - Отново. - отвърна шестокурсничката и Исмаил се завъртя в свободен кръг, за да изчисти мислите си от самото летене и а се опитва да се прицели в обрачите. Първият му опит завърши толкова добре колкото и първия път. Беше се опитал да се грурне във въздуха. Техника, която беше виждал, но не и използвал досега. Първият път, когато беше решил да захвърли куофъла в средния обрач осъзна грешката си бързо и тя беше, че спря метлата твърде рязко, почти самоизхвърляйки се от въздушното превозно средство. Куофълът полетя надолу и Исмаил премаляло изстена. На втория път беше успял да забави спирането и не полетя като пълен идиот към гибелта си, а и този път куофъла излетя в правилната посока. Ясна беше там, за да го хване. На третия успя да се самозалъже в това да обърне рязко метлата и да захвърли куофъла в крайния обрач, докато Ясна внимателно пазеше средния, първоначалното място за засилката на Исмаил.
 - Толкова, тренер. - извика Исмаил, когато куофъла се удари в обрача и отновоне отбеляза гол. - Ако продължавам така ще трябва да ме вземете в отбора, а аз не съм голям фен на тази идея.

1 т. издръжливост (Админ: отчетено)

Бяха се събрали на поляната готови за урока си по летене, Белев стоеше пред тях и констатира.
-Един от вас липсва.
Рече учителя.
-А да сетих се, онова дебелото русо момче от "Южен вятър" забравил съм името му... както и да е, но държа
да отбележа, че съм крайно разочарован от безотговорното му и немарливо отношение към летенето.По време на вчерашната тренировка по куидич, така непохватно възседна метлата си, че я строши на две части с което вкара училището в непредвидени разходи.
Мая се усмихна самодоволно, думите на Белев бяха радост за ушите и, тя предусещаше неприятностите които очакваха виновника за всичките и страдания, и душата и се изпълваше с блаженство.
-С това свое провинение той вкара в непредвидени разходи училището.
Натърти Белев.
-Съответно бях длъжен да го накажа, като му наредих да измие пейките за зрители на игрището.Когато отидох да проверя дали го е направил както трябва, направих на една от седалките следа от ръка.Показах му я, и го накарах да започне да мие пейките отначало.Той се разрева и твърдеше, че е измил старателно пейките, което очевидно не отговаряше на истината.Бях потресен от наглото му поведение.
Очите на Мая светнаха, тя се чувстваше удовлетворена от развоя на събитията.Освен това най-безсрамно тормозеше нейния гарван Блек.Тя не можеше да понася момчето, той всеки път разваляше пейзажа с нежеланото си присъствие наоколо.Как не го е срам, мислеше си тя, наглостта му минава всякакви граници.Отбягваше всички и само се криеше в стаята си, това бе възмутително и противоречеше на всички възможни училищни правила.Да определено щеше да е справедливо, всеки ден да му се случва по някоя сериозна неприятност.Поне да и се беше извинил, за мъките и страданията които и причиняваше. 


10 галеона
Админ: отчетено.

Метла или килимче, това бе въпросът който занимаваше мислите на Филип в първият му час по летене в Мунгав.Реши все пак дазаложи на сигурно, и се приближи към купчината килимчета.Хареса едно което му се видя със задоволително качество доколкото можеше да се очаква, и се настани върху него.То бавно издигна и се носеше плавнонад поляната, усещането бе несравнимо.Филип бе доволен от себе си, че предпочете да не рискува с неудобна и протрита метла на която са летели неизвестен брой деца.На килимче определено беше по-удобно и не можеш да паднеш, мислеше симомчето.Като че ли летенето започваше да му харесва, и той се наслаждаваше на прекрасната гледка която се разкриваше отгоре.Наблюдаваше останалите които фучаха на метлите си, и все повече се убеждаваше, че е направил правилен избор, нямаше как вятъра да му развалиприческата или да се сблъска с някой друг ученик.Чувстваше се прекрасно извади от джоба на мантията си шоколад, разви внимателно опаковката и си отчупи блокче, притвори очи изпаднал блаженство обливащо вкусовите му рецептори.Правеше обиколка след обиколка над поляната, да определено това му харесваше.Лекият повей на вятъра и стабилната плоскост на килимчето му се струваха великолепни.Де да бяха толкова удобни и сигурни и метлите, въздъхна тъжно Филип, поглеждайки надолу той видя учителя Белев който го гледаше одобрително, и усмивката му изразяваше възхищение.Явно момчето бе роден талант в тази дисциплина, и можеше да постигне повече от всички ученици тук в Мунгав.Приведе се леко напред, и започна бавно да се снижава.Долу на поляната бе посрещнат с аплодисменти.

10 галеона моля
Админ: отчетено.

Колко не й се искаше да се появява и на тези часове. Стиснала зъби и дишайки бавно и дълбоко ниската четвъртокурсничка пристъпи да се нареди за избор на транспорт и да й сложи Белев защитното заклинание.

- Оо Любе, уважавам твърдоглавието очаквах да си изкараш бележка че си болна! - закачи се младия преподавател и се засмя на жалния поглед на момичето - Да слагам ли тапите за уши?

Като за първия час за годината почваше добре, разбира се че Белев щеше да се закача в предвид, както той самия бе казвал много пъти:
Лети като малка харпия - нищо не може да я бутне, ама бойния писък го чуваш от километри!
Е тя не му се сърдеше, знаеше че е "страшна" гледка, ама какво да направи ако не усеща земя под краката си усещаше първичен ужас в себе си. Можеше да преживее малко закачки, освен от съученици които го обръщаха на заяждане.
Тях им се случваше да разберат колко стабилна й е десницата като е кацнала.

Загледа се в килимчетата като стигна до тях. Май миналата година нямаше такива или поне тя не помнеше.
Избра си едно старо дебело с традиционни мотиви на цветя. И докато го поставяше на позиция за летене му се молеше да не я хвърля и тя ще се постарае да е възможно най нежна с пискюлите му, но да знае че много, ама много я е страх.

Наложи килимчето.
Пусна тежка въздишка.
Качи се.

Минута, две нищо.

- Ще летим ли днес, или все пак ще пробваш с бележката? - подхвърли Белев все така весел - Ще е хубаво все пак и да гледаш къде насочваш де!

Люба отвори едното си око, изглежда ги бе стиснала, още беше на земята е поне килимчето беше решило да не я мята. За сега.
Чак като отвори око (да още стискаше другото) килимчето се задвижи и се зарея спокойно на десетина сантиметра над земята.


- Благодаря. - момичето плахо прошепна на магическия предмет.

Дебелото килимче под нея се усещаше стабилно почти все едно е на земята.

Тази година можеше и да не се чуе писъка на Харпията.

@админ галеони моля (Админ: отчетено).

Летенето беше един от двата любими учебни предмета на Янтар Вълчев в Мунгав. Щесто курсникът слезе от грифона си, чшето име между другото бе Дух и който побърза да отлети малко в страни. Янтар пък за кратко се замисли дали магичестото създание щеще да му липсва, когато завършеше и го оставеше завинаги в училището. Знаеше, че некои си ги взимат да си ги гледат у дома, но той нямаше такова намерение. По-скоро нямаше. Може би малко.
- Привет, Стою - отвърна той на поздрава на младия и обикновено дружелюбно настроен преподавател Белев. След, което побърза да се качи на своята метла. „Сребърна Стрела 10“.  Не чака, а се отласна излитайки. Най-напред се завъртя около себе си. Първо обратно, а след това по посока на часовниковата срелка. После пак, но този път преобръщайки се с главата надолу. Продължи с лупинги ту спускайки се надолу към земята, ту издигайки е нагоре към небето. На няколко пъти мина през обръчи, като за целта за по-лесно се накланяше напред. Пред последния път за малко да го закачи . 
 - Уха! - извика шесто курсникът по някое време. А след това започна да упражнява различни движения. Те имитираха улавяне, хвърляне и от време на време дори ритане на куофъл. Добре, обаче всичко някога свършва и часът не правеше изключение. По тази причина загубилият представа за времето ученик от Южен Вятър се насочи към земята. Кацна и слезе от сребърната си стрела
 - Браво! - посрещна го  преподавателят. - От теб ще излезе много добър гончия.
 - Благодаря - ухили се Янтар в отговор. Опитваше се да влезе в отбора и предпочиташе най-много този пост.
 Каза довиждане и тръгна към Дух   


/галеони/ Админ: отчетено.

Летене... любимо занимание на множество ученици, но не и на Ела. Да можеш да летиш, за нея беше изключително интересно и вълнуващо, а чувството да си някъде там горе и да се рееш над замъка беше просто несравнимо. Добре, тогава какъв е проблемът? Ами всъщност метлата. Второкурсничката не я харесваше още от самото начало. След като вече беше летяла с грифон, метлата ѝ се струваше дори по-хубава, защото сама можеше да определи накъде да тръгнеш, но след един-два полета започна да я усеща някак бездушна. Липсваше ѝ усещането за сигурност. Че ако падне, Луна ще се спусне след нея и ще я хване. Метлата щеше да се разбие в земята дори преди Ела да е осъзнала какво се случва. И не, не я беше страх да падне. Просто за нея метлата беше скована и мъртва. Беше просто предмет.
   
Колкото и да не ѝ беше приятно, сега трябваше да стисне зъби и да преодолее поредния час по летене. Днес щяха да упражняват преминаване през обръч. Ела взе една от метлите, подпряни на бараката, и се изстреля във въздуха. Беше едва февруари, затова навън беше доста студено. Нямаше сняг, но вятърът шумолеше в ушите на момичето. Тя пришпори метлата си и направи няколко обиколки наоколо за загрявка. Любимото ѝ упражнение беше преминаването на зиг-заг между дърветата. Беше рисковано, но след малко тренировки и не едно или две падания, свикна и сега се справяше сравнително добре.
   
Ела застана на стотина метра от обръчите. Вдиша и издиша бавно два пъти, след което хвана здраво метлата и се засили право напред. Приближаваше се толкова бързо, че когато ѝ оставаха само 10 метра до края, тя се изплаши от предстоящия сбъсък и обърна метлата рязко нагоре. Ух... Това беше на косъм. Постоя малко във въздуха и след трийсетина секунди се приготви за втори опит. Този път се засили по-малко, но когато се приближи до обръчите, страхът, че няма да успее, я сграбчи и момичето спря метлата на метри от целта. Беше време за трети опит. Този път обаче мина няколко пъти през пролома, за да се увери, че няма опасност да се блъсне. Върна се на стартовата линия, погледа небето три секунди и когато обърна поглед напред, вече беше готова. Засили се право към елипсите и на сантиметри преди целта затвори очи...

Осмо падане от метлата?
Не, благодаря, наистина няма нужда, добре съм си 
така.
Да, обаче,
както много добре знаем всички, предметите, в които не се използва пръчка, не
са чак толкова много, което ги прави крайно недостатъчни за успешно преминаване
на учебната година. Ето така се озовах на мястото, на което най-малко искам да
бъда, държа да уточня всичко това, за да не си помислите, че страдам от някаква
форма на мазохизъм и обичам да си причинявам болка.
По гореизброените причини съм последният, който стъпва на Летателния пункт. Ентусиазмът ми е далеч под дъното на Марианската падина, всяка стъпка ми коства огромно усилие на волята.  Потънал съм толкова дълбоко в собствените си мисли за оцеляване, че изобщо не разбирам каква е причината за радостните възгласи на съучениците ми. Вълнението, прокрадващо се в малката ни групичка не е нещо ново, макар и да си остава неразбираемо за мен.  Нищо радващо не откривам в откъсването от земята.
- Изберете си по едно килимче -  все пак дочувам гласа на Белев над всеобщата глъчка.
Тълпата пред мен се разпръсква и едва тогава виждам камарата от стари черги, струпани на поляната. Понеже пак пропуснах обясненията, гледам какви ги вършат останалите и се старая да не ми личи, че си нямам никаква представа какви ги върша. Усвоил съм умението почти до съвършенство.  Вземам последното останало килимче и го разгъвам в края на поляната.
- Как си, братленце? – Белев се материализира до мен.
- Супер! От такова не съм падал все още -  иронията в гласа ми е ясно  доловима.
-Хайде, хайде, сядай! -  поглеждам го невярващо, но той ми обръща гръб и се насочва към другия край на поляната.
Подритвам леко килимчето, за да проверя не знам и аз какво, дали е „живо”? Нищо. Не помръдва дори. Не знам дали е останал Бог, който да чува, но отчаяно му се моля  чергата да си остане черга  и да не прави ненужни движения, докато съм върху нея.
-  ЯКОООООО! -  долита до мен гласът на някакво светлокосо момиче, което  вече се рее във въздуха.
Дори само от гледката ме побиват тръпки и се изкушавам да си тръгна от урока, настъпвам лекичко края  на прострения пред мен килим. Само си стой така, ясно? Не е нужно нищо да правиш. Почивай си заедно с мен. Опитвам се да изпратя мислено послание до неодушевен предмет, знам колко налудничаво изглежда, но в отчаяни ситуации са нужни отчаяни мерки.
Броя си до три, поемам дълбоко дъх и сядам на килима в поза лотос.
Нищо.
Въздъхвам облекчено.
Не съм сигурен кога точно започнах да се радвам на собствените си провали, вместо да се страхувам от тях, но…
- ХЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЙ! - Да, това бях аз.
ТУП! А това беше звукът от падането ми, когато килимчето ме изтръска от себе си като бълха.


точка магия, моля (Админ: отчетено).