РП Каменният мост - София и Ела

First topic message reminder :

София-Маргарита Хоенлое бе свикнала със самотата.
Умишлено или не, другите деца винаги страняха от нея. Страняха от нея, докато живееше в Германия, продължаваха да странят от нея и след като се премести в България. Разликата между тогава и сега бе, че с времето София бе престанала с опитите си да се впише.
Пък и защо да се опитва? Нямаше човек - магьосник или мъгъл - който да разбере ситуацията ѝ. Е, никой с изключение на сестрите ѝ. А точно в момента те бяха готови да я линчуват. Технически вината не бе нейна. Никой не знаеше на какъв принцип става разпределянето по домове, следователно никой не можеше да предвиди кой ученик къде щеше да отиде. Обаче беше факт, че възпитаниците на “Лъч” бяха надарени в защитата от черните изкуства. А всеки можеше да се досети, че за да се пазиш от нещо, на първо място трябва да го познаваш.
Семейството ѝ се занимаваше с черни изкуства от поколение. Нещо, което не е повод за гордост сред обикновеното население, но беше факт. А в семейство, пълно с черни овци, тя бе бялото жертвено агне.
Сега София седеше на перилата на каменния мост и наблюдаваше внимателно клатещите ѝ се във въздуха крака, сякаш ей сега щяха да й разкрият отговорите на всичките ѝ проблеми. Срещу ѝ се намираше статуя на Магьосникът от Оз, който даваше всичко от себе си в опитите си за пантомима. Или каквото се опитваше да направи, София не обръщаше внимание. 
Дали ако се върнеше у дома и започнеше наново следващата година щеше да има различен резултат в разпределението? Или майка ѝ щеше да я изкорми като риба преди да успее да изпробва теорията си? Все още нямаше вест от нея, но нямаше как да не е наясно. Сестрите на София нямаше да пропуснат възможност да я изклюкарят. Нищо чудно ако успееше да изкара годината, лятото да разбере, че вече официално е 12 годишен бездомник.
Потокът на мисли на София бе прекъснат от проскърцване на нечии стъпала. София мигновено извади пръчката си и я насочи към виновницата - младо момиче, което, съдейки по златните одежди, бе получила това, за което другата вещица така отчаяно копнееше. Име не помнеше, не си беше поставила за цел да запомня имената на хора извън “Северен вятър”. Но независимо от това, тя знаеше, че не бе в настроение за компания, без значение дома.
- Имаш десет секунди да кажеш какво търсиш тук преди да те изтрия от лицето на Земята.

Хъм... Ами ако трябва да сме честни - всичко. Ела се разсейваше от най-малкото нещо и можеше да седи и да гледа през прозореца с часове, докато обмисляше някой от шантавите си въпроси. Като например "Колко дълго може да лети една пеперуда, преди да ѝ доскучее?", "Ако задуха достатъчно силен вятър, дали ще я отвее?", "Колко време ще падаш, ако скочиш от най-високата сграда в света?, "Има ли тайни стаи, скрити в училището?" и още много други. Сега обаче търсеше нещо конкретно. От какво губеше представа за времето...? 
- Четенето. - отвърна тя. - Ако не огладнявам и не ми се доспива, мога да чета с дни. Е, докато не прочета цялата книга и не ми се наложи да започна нова. 
Книгите бяха страстта на Ела. Тя се беше научила да чете още на петгодишна възраст, без никой да я насилва. В началото родителите ѝ ѝ купуваха всяка книга, която поискаше. Взеха ѝ дори рафт за книги, а в последствие ѝ поръчаха и една малка библиотека. В един момент обаче стаята на момичето започна да прилича повече на книжарница, отколкото на детска стая и купуването на нови и нови книги трябваше да бъде заменено с нещо по-бюджетно. Една събота (деня, в който обикновено я водеха в някоя книжарница, за да си избере ново четиво) родителите на Ела я заведоха в столичната библиотека. Това беше един от най-хубавите ѝ спомени. За едно седемгодишно момиченце да види толкова книги на едно място беше като сбъдната мечта. След този ден тя ходеше в библиотеката почти всяка седмица, за да си взима нови книги. Слава Богу, в "Мунгав" също имаше библиотека, за която дори може да се каже, че е още по-интересна, защото разполага не само с обикновени разкази и романи, но и с магически заклинания и отвари.
- Ами ти? Кое те кара да загубиш представа за времето?

София се замисли. Какво наистина? През живота си бе имала много и различни хобита, отчасти дължащи се на самотното ѝ детство. През годините бе убивала времето с четене, писане, рисуване, дори някъде на около 8-9 годишна възраст се бе опитала да се научи да плете. Неуспешно, но все пак опит. След това беше продължила с градинарство (това ѝ хоби бързо бе забранено от майка ѝ, в чиито очи това беше черна работа), шах (това също отпадна доста бързо, тъй като се нуждаеш от поне един приятел, за да играеш шах) и барабани (а това завърши с присмех от цялото ѝ семейство). Обаче нещото, което я караше да забравя да се храни, да пие и да спи; нещото, което караше два часа да се усещат като пет минути; нещото, което обединяваше всички тези начинания, въпреки разнообразието помежду им, бе научаването на всички нови и различни специфики около тях. Разучаването на правилата на шаха, как се чете по ноти или пък кое растение в какви условия вирее караше София да се затвори в стаята си и да излиза чак когато започваше да се чувства физически зле. И колкото по-трудна бе за усвояване дадената материя, толкова по-горда се чувстваше тя.
- Предполагам...научаването на нови неща- най-накрая отговори на въпроса на Ела, която просто я погледна объркано.
- Нови неща? Имаш предвид като неща от училище или-
- Не- прекъсна я София.- Имам предвид придобиването на нови умения. Не харесвам факти, които не могат да са ми от полза. Но когато зад определен факт се крие нещото, което може да ми помогне да постигна целта си, тогава мога да проучвам дадената тема с часове и да ги усещам като минути.- първокурсничката хвърли бегъл поглед на другото момиче.- Не съм психопат, обещавам.