РП Каменният мост - Ян и Яна

- Разходка? – попита малко прекалено енергично Яна, изниквайки зад гърба на Калоян след часовете и можеше да се закълне, че видя с ъгълчето на окото си как душата му напуска тялото.

По принцип не бяха приятели - нито през първата, нито през втората си година в училището се бяха запознали официално, чак онзи ден (или беше миналата седмица?), когато проведоха състезанието си с грифоните до училището... Ама то случките, в които някой едва не хвърля топа създават най-здравите приятелства, нали? Във всеки случай, според Яна вече бяха достатъчно близки, че да му маха, когато се засичаха в часовете или по коридорите, да го заговаря и генерално да прави животът му по-труден, отколкото и без това си беше (на тази възраст винаги Е и толкоз).

Тя Яна се усмихваше и махаше на всички понякога – на вийлите, на преподавателите, на първокурсниците. На последните най-много, защото някаква много мека част от нея искаше да ги накара да се чувстват малко по-добре на това ново място. Това, че по-вероятно ги стряскаше и още по-вероятно я правеше абсолютно куку в очите на околните изобщо, ама изобщо не я засягаше. Не беше от тези, дето се чудеха какво ще си кажат хората или какво говореха за нея, пък дядо ѝ все викаше „Като ме няма, могат и да ме бият” и тя много харесваше този начин на мислене. Най-важното бе да е винаги сто процента Яна, пък другото някак все се нареждаше наоколо.

- Какво? Къде? А... – Ян се обърна и за малко ѝ се стори, че ще заеме отбранителна позиция, но после явно се усети, че е тя и просто... завъртя очи?
- Разходка. Вън. – тя на свой ред завъртя своите – Имаме едни и същи часове, знам, че нямаш домашни.

Изгледа я все едно ѝ беше поникнало трето око и тя несъзнателно докосна мястото между веждите си. Неп. Може пъпка, след някой и друг ден, но нищо стряскащо.

- Включва ли грифони?
- Реванш ли искаш? –нежеланието му бе толкова осезаемо, че почти можеше да го вкуси и я накара да се изкикоти – Не, спокойно, но може да минем от там после. Хайде!

Учтиво е да изчакаш да получиш какъвто и да било отговор, преди да хванеш някого за ръка и да го повлечеш със себе си като куче на ветеринатор. Яна и на учтивото понякога се усмихваше, докато се разминаваха. Това, че хвана момче за ръка изобщо не я възмущаваше, впрочем, защото според нея би било далеч по-неприятно да го хване за ухото или косата, така че нямаше нужда никой да се черви. Мисля, че Калоян не се отскубна от хватката ѝ само защото това го бе докарало до шок или нещо подобно.

Тя самата изведнъж почувства лицето си малко по-горещо от обичайното, но го отдаде на раздвижването на кръвта при вървенето. Пусна го, когато стигнаха до мостът, който свързваше Северната и Южната кули и се усмихна доволно, когато видя статуите по протежението му. Обичаше да идва тук, беше ѝ едно от любимите места още от първи курс насам.


- Нямам идея защо те доведох тук – сподели му честно – Но поне е хубаво.

- Да не намекваш, че след две завършени години в Мунгав съм затъпяла дотолкова, че да не мога да схвана нещо като конзола, а? – вдигна поглед от нещото и го впи в Калоян, който изведнъж реши, че го сърби главата.
- Нищо такова не намеквам. Как изобщо ти хрумна?
- Ъхъ, ще ти кажа, че не само съм виждала конзола, ами и съм играла Марио Карт с едно момче на село, дето като изгубеше се ядосваше и започваше да блъска джойстика в земята, от което пък баба му препускаше нагоре по стълбите да провери дали не сме се избили и...
- Добре, мисля, че схванах, можеш да си поемеш дъх.
- Но въпреки това не съм играла на такова – кимна към Нинтендото, което все още си почиваше в ръцете ѝ – Освен това, също като Хенри, смятам, че компютрите са по-добри за игри – с тези думи отметна коса, тръскайки главата си и го изгледа важно.
- Хенри... Кавил? – Ян я зяпна.
- Като порасна, ще се омъжа за него – уведоми го сериозно тя.
- Ама той няма ли да е стар тогава?
- Любовта не познава граници.

Пак млъкнаха, отчасти, защото нямаше какво да се допълни след това изказване (ако си все още толкова млад поне), отчасти, защото Яна все пак се зае да разучава Суича, разглеждайки игрите с интерес. През лятото, когато не отиваше при баба си, често прекарваше дълги часове пред компютъра и често ѝ напомняха, че вероятно скоро ще има нужда от очила. За съжаление тотално „забозваше” пред светещи екрани и можеше да забрави дори да яде. Въздъхна и тикна конзолата в ръцете на Калоян с голямо нежелание.

- По-добре си я вземи, иначе ще ми стане твърде интересно и ще искам да се виждаме всеки ден.
- Няма проблем – отговори Ян, който почти не я слушаше... поне докато не видя дяволитата ѝ усмивка насреща си – Какво?
- Няма проблем значи. Тоест, искаш да се виждаме всеки ден?
- Ние се виждаме всеки ден и без това – окопити се бързо момчето – Имаме часове заедно, ако случайно си забравила?
- Знам, опитвах се да ти натисна копчетата. Значи нямаш проблем да се виждаме всеки ден след часовете? Аз нямам проблем – сви рамене – Но да знаеш, че каквото и да става, сърцето ми принадлежи на Хенри.
- О, спокойно, и той няма проблем, защото едва ли подозира, че му принадлежи...
- Каквооо? С тази мръсна уста ли ядеш мекички сутрин? – опита се да изглежда възмутена, но накрая не издържа и се разхили.

Защо не си беше говорила с него до сега? Като за момче беше доста забавен, нищо, че когато си мислеше, че не го гледат си бъркаше в носа и генерално имаше вид на човек, на когото всичко друго му е по-интересно от комуникацията с останалите.

- На кого са те кръстили? – попита внезапно, без сама да знае от къде.
- Моля?
- Защо Калоян? Мен са ме кръстили Яна, защото нали знаеш историята за момчето, дето имало двама дядовци на име Пешо и Кирчо и накрая, за да не обидят никого, го кръстили Пешкирчо? Едната ми баба се казва Мария, другата Ивана, майка ми решила да събере последните букви от имената им и та-да – Яна! Е? Защо Калоян и най-вече защо Ян?


Демек защо ти е същото галеното име като моето и как не те е срам.

________________________________________
Ловкост, моля.
Админ: Отчетено.

- Това всъщност е забавна история. 
- Нима? - Яна се наклони към него с интерес да разбере каква беше забавната история. 
- Единият ми дядо се казва Килиън, пък другия беше дядо Иван и ей ме на мен - Калоян. Което всъщност значело “хубав Иван”. Можеш ли да си представиш само - да ми лепнат такова име на мен!? Хм… като се замисля май не е от най-забавните истории…
- Че какво му е на името ти?
- Не отговаря на действителността.
- Струва ми се, че си просиш комплименти.
- Ама никак даже! - ушите на Ян се зачервиха.
- Килиън… много странно име е имал дядо ти. 
- Хич не е странно, едно от най-разпространените ирландски мъжки имена е. - когато видя как колелцата в мозъкът на Яна заработват, за да разберат връзката между чутото току-що, Ян добави: - Мама е от Ирландия. Като дете израстнах там и оттогава ми казват Ян, по-интернационално е от Кало.
- Или от Янчо-Бананчо.
- Стига де! - майка му НАРОЧНО беше казала това!
- Добре, извинявай. И как така българският ти е толкова добър?
- Преместихме в София когато станах на 7. За да уча в първи клас в България, по настояване на баба. На българската баба, Мата. Тя е майка на баща ми, Захари Маджаров. 

Калоян изчака реакция при споменаването на името на баща си. Даже наклони леко чело по посока на Яна и вдигна вежди многозначително. Момичето обаче само го гледаше най-спокойно и като че ли не осъзна, че трябва да ахне или да се плесне шокирано по челото.

- Защо ме гледаш така?
- Е, не чу ли. Баща ми е Захари Маджаров. 
- А моят е Владимир Вълканов. И какво от това?
- Ох… - Ян не знаеше дали да е облекчен или обиден, от това че Яна не беше чувала името на баща му. - Не се ли сещаш? Известния композитор? Обиколил света три пъти? Музиката му озвучава най-големите световни блокбъстъри?
- Аааа, този ли…. - на Ян му отне няколко секунди да разбере, че тя го взима за подбив, при което се намръщи, а Яна сви рамене. - Никога не съм го чувала. 
- Ами добре тогава. Ти си една от малкото. 
- И как по точно са се запознали вашите? На някое турне на баща ти?
- Това интервю за личните ми мемоари ли е? 
- Ако искаш не ми отговаряй…
- Всъщност да, точно на концерт на баща ми са се запознали. - Ян не си даваше вид на човек, който говори много, но беше болезнено искрен и отворен към това да плямпоти, стига човек да му обърне внимание и да го разпита. - По-скоро след концерта. По-скоро тя му е устроила засада на задния изход на залата и го е приклещила за автограф, докато по-чудо е бил сам. След това най-безцеремонно го е поканила на среща, а той най-безцеремонно е приел. Останалото… - въздъхна той. - …е история, която не знам и не държа да знам. Но виж, може би любовта ти с Хенри Кавил може да просъществува. Трябва просто да му устроиш засада в някой подходящ момент. 


Яна го гледаше странно, а на устните ѝ се бе заформила усмивка. Внезапно Калоян осъзна колко точно думи беше изговорил в последните пет минути и се смути. Всяко тринадесетгодишно без особено голямо самочувствие се пита поне веднъж дневно до колко точно досажда на хората. Е, за момчето това беше днешния момент за това. 


- Извинявай, надух ти главата. 
- Е, нищо де, нали те попитах. 
- Ами ти? - Калоян реши да хвърли топката в нейна посока. - Каква е твоята история?

---

+1 ловкост молим
Админ: Отчетено.

- Ами, нашите не са се харесвали особено в началото. По-точно майка ми не е харесвала баща ми, защото постоянно се перчел, че е завършил Дурмщранг и се правел на важен – тя сви рамене – Поне така казва мама, баща ми винаги отрича да е имало такова нещо, бил си най-обикновен човек си бил. Та, запознали се, когато и двамата са започвали като стажанти в Министерството и баща ми много я е харесал, но тя вечно се мръщела и си обръщала главата на другата страна, когато се разминавали по коридорите. Накрая я поканил на среща, ама не точно по свое желание...
- Е как така не по свое? – Калоян изглеждаше така, сякаш той самия не би поканил някого на среща, ако ще Папата да го бе помолил учтиво. Яна се чувстваше по същия начин.
- Колегите му го предизвикали, пък той не можел да се изложи и в крайна сметка я поканил...
- Очевидно е приела.
- Не точно.
- Как не точно?
- Казала му е, че ще излезе на среща с него, когато прасетата полетят.
- Полетяли са нали? – веднага чатна момчето.
- И още как. На другата сутрин, в стаята, където стажантствала, долетяло прасе. Мама до ден днешен казва, че заради мъже като баща ми трябва да се използват по-скоро реплики от сорта на „Когато всичките адски кръгове замръзнат”. Не съжалявала, де. Уж.

В интерес на истината, може и да е съжалявала, тъй като няколко месеца след това се оказало, че е бременна с Яна. Не по чудо. Кхъ. Въпреки това до последно ходела на работа и накрая дъщеря ѝ за малко да се роди в Министерството, но това реши, че няма нужда да го споделя с Ян. Някои неща не е нужно да се разказват и тя самата предпочиташе да ѝ ги бяха спестили... Прасето го бяха кръстили Гошко, между другото и само ако много ви интересува. Живяло дълго и щастливо на село, където се споминало от естествена смърт. Яна не вярваше на тази история, защото от малка ходеше на село, а прасе не бе виждала. Луканки обаче...

- Та това е за тях, после заживели щастливо като в приказките. Аз ходех на детска градина и после училище в София, понеже нямат много време за мен с работата, но понякога успяваме да се видим за по-дълго. Иначе се гледам основно сама или си ходя при баба извън града. Мога да готвя някои неща. Дядо казва, че ме бива най-много в едно.
- Какво? – дано не си представяше патици по пекински и други невъзможни неща...

Възмущението ѝ бе почти осезаемо. Тя беше от хората, които, отново ще цитирам баба ѝ „Имат тръни в г... в долната част на гърба” и вечно не ги свърта и все се чудат каква дивотия да измислят, за да си разнообразяват ежедневието. Според Яна нямаше нищо противоестествено в това. Нали нямаше? Пък и да имаше, на кого му пукаше? Този живот бе твърде кратък, че да го прекарва човек в седене мирно и тихо.

- Май аз ти надух главата, извинявай! – не изглеждаше като да ѝ е много виновно обаче, бузите ѝ се бяха зачервили от твърде много приказване, без да спре за глътка въздух и като цяло се чувстваше доста добре.

Яна го гледаше като „ударена с мокър парцал”, както казваше баба ѝ, макар че не бе сигурна какво точно ще да означава това. Никога не я бяха удряли с мокър парцал, нито пък беше виждала как гледа човек, когото са ударили и все пак, предполагаше, че го гледа така. В нейната глава това бе определение за сащисан поглед. За поглед на възмутен човек, който в момента се чуди защо изобщо някога е мислел, че може да се комуникира нормално с момчета. И да, по тази логика момчетата не бяха хора, Яна Вълканова в момента бе готова да умре на този хълм. В нейното село не казваха така, но беше чела достатъчно книги.

- Ами, я да видим – започна почти спокойно тя – Нямам домашни.
- Лъжеш, сигурно имаш някакви – Ян в момента щеше да я обвини в лъжа и измама дори ако му кажеше, че през лятотото е горещо и птичките пеят.
- Да, имам тайни домашни и ги крия от теб... И не съм те довела против волята ти...
- Само ме довлече, едва ли не за ухото.
- Просто бързах да те доведа!
- Престани да се оправдаваш, хвърляй картите на масата!
- Не знам за картите, ама теб накрая верно ще те хвърля от моста.
- И ме заплашваш!
- Не съм те заплашвала.
- Това подозрително приличаше на заплашване!
- НЯМАМ ПРИЯТЕЛИ, НЕ РАЗБРА ЛИ?

И двамата млъкнаха рязко. Почти съм сигурна, че започнаха да пеят щурци и песента им не започваше с „Кълна се”, ами си бяха съвсем истински щурци, от онези, които мъгълите винаги пускат като фон за някоя неловка ситуация. А неловка ситуацията беше, че и отвъд. Прииска ѝ се да си беше замълчала, вместо да вика като овчар, ама вече нямаше значение, нали?

А сега, като го беше казала най-сетне, наистина ѝ стана неприятно. Нямаше. Приятели. Толкова простичко, толкова ясно, толкова лесно за разбиране. Да не говорим, че никой, освен самата нея не носеше каквато и да било вина за това положение.

- Нямам приятели – повтори значително по-тихо – И реших, че можем да бъдем такива, след като и без това вече сме се запознали, но ако смяташ, че това ще е твърде голяма жертва – тя вирна брадичка – Или че го искам като отплата, задето съм ти спасила живота според мен или каквото там съм направила според теб, то по-добре да не си губим времето. И наистина да приключваме.

Нямаше навик да плаче и сега също не смяташе да го прави, но каквото изпитваше в момента беше твърде близо до това, което обикновено предизвикваше сълзи, така че скръсти ръцете си пред гърдите в някакъв жалък опит за защита. Щеше да се врътне на пета и да се прибере обратно в замъка, ако не смяташе подобно поведение за крайно глупаво и неприсъщо. Така не се решаваха проблеми. Не бе сигурна и доколко имаше проблем, с Ян просто си изясняваха отношенията, които по принцип нямаха.

- Ъм, защо изобщо някой би искал да се събличаш? – Яна го изгледа критично от глава до пети. Не че му имаше нещо, ама наистина не разбираше какво толкова можеше да му е по-интересно като е без дрехи.
- Защо-о-о имам чувството, че трябва да съм обиден от този въпрос... – бе очевидно, че и той не знаеше, ама така го усещаше някак.
- О, аз не го казах с лошо – махна с ръка момичето.
- То нямаше и нужда, да си беше видяла физиономията. Както и да е, а как би трябвало да се държа с едно момиче?

А, де?
Тя всъщност нямаше представа. Имаше ли специфичен начин, по който трябва да се държиш към момичетата или можеше като с момчетата? А с момчетата как трябваше/можеше да се държиш? То не зависеше ли от това дали си момче, или момиче? Ако си момче и се държиш с момче, както се държиш с момиче... или обратното? Някъде имаше отговори на всички тези въпроси, но Яна силно се съмняваше, че скоро ще ги открие.

- Ами като с момче... – каза накрая – Ама... това не означава, че ако се изпокараме, трябва да ме набиеш...
- Защо мислиш, че момчетата се бият, като се карат?
- Знам го, защото съм го разбрала чрез вълшебната сила на зрението.
- Ма не ми цитирай „Приятели”, зададох ти въпрос.
- И аз ти дадох отговор... с цитат от „Приятели”.
- ...
- Добре, и аз не знам как трябва да се държиш с едно момиче. Не мога да говоря от името на всички момичета, само от своето. Мен, ако искаш... можеш да ме набиеш, ако се скараме, но да знаеш, че поне едното ти око ще е посинено след схватката ни.
- Това даже няма да го коментирам, просто ще си представя, че изобщо не си го казвала. Обаче в такъв случай, май ти дължа само една услуга.
- Е.
- Ехе.

Калоян се усмихваше победоносно, и с право, беше си я затапил. Тя пък му се намръщи и измърмори някакво „ами, добре”, което го накара да се усмихне по-широко. Щеше да му се сцепи устата отстрани, нямаше нужда пък чак толкова... Пък и Яна не очакваше никакви услуги от него, просто така беше по-интересно и можеше да го държи под напрежение. Даже може би до края на седми курс (ако и двамата доживееха до такава възраст) нямаше да му казва. Бас ловя, че и двамата щяха да забравят кой на кого какво дължи след седмица или, хайде, най-много две, но както и да е.

- Вярно ли беше това за синината?
- Какво, че ще те уредя с такава, ако се сбием? Много ясно! Ама няма да се караме – и тъкмо щеше да каже „Няма да се биеме”, когато Калоян я прекъсна с много сериозно изражение.
- Ако запееш „Васко Жабата”, сам ще се хвърля от моста! Смъртта ми ще тежи само на твоята съвест. Само.На.Твоята.
- Уф!