РП - Закриване на учебната година

 

Започваше финалното тържество за края на учебната година, Владимир и приятелите му последните дни говореха само за летни приключения и пътешествия.Той с нетърпение очакваше да се прибере и да подкара сърфа по вълните, възнамеряваше следвата година да подобри уменията си в летенето на метла използвайки трикове от сърфинга, както да да се яви на пробите за търсач в отбора на "Северен вятър".Речта на директорката Багрянова бе заглушена от шумните разговои на учениците които посрещаха с възторг последният учебен ден, редно беше персонала да се погрижат за магия ограничаваща децибелите в такива малки пространства, защото вече започваха да го болят ушите.Когато най-сетне директорката привърши с речта си и пляскайки с ръце отрупа масите с всевъзможни вкусотии, всички бяха радостни и се забавляваха.Влади се прехласваше пред кулинарните творения подредени на домовите маси, настани се удобно за да се наслаждава на печеното и кюфтетата.Веселите разговори не стихваха, ваканцията ги примамваше неудържимо, всички си споделяха забавни спомени от изминалата година и се смееха на другарските си шеги, а учителите си вземаха довиждане с тях.Щеше да му липсва атмосферата тук, докато помага на родителите си в ресторанта през лятото, или се гмурка в дълбините на залива.Тук бе срещнал нови приятели, и изживя страхотни моментис тях, но скоро отново щяха да са заедно, малко по-големи и по знаещи.Отново щяха да играят на наплюващи топчета и да си правят дребни забавни шеги.Влади опитваше от всичко, а тиквения пай беше разкошен, определено щеше да попита вийлите за рецептата.Започваше да усеща напрежение в областа на талията под дънките си, повдигна мантията и разкопча най-горното им копче, въздъхна облекчено и се облегна назад.Ставаше късно и вече му се доспиваше, настроението му се поразвали като се сети, за стълбите които трябваше да изкачва до северната кула, но все пак предпочете да се оттегли в стаята си и да полегне след обилната вечеря.

Мая и Алгара си говореха когато директорката Роза Багрянова започна речта си.Момичетата бяха далече от преподавателската маса, и не успяха да чуят много от речта и, поради неуписуемата шумотевица в залата.Мая съзерцаваше прекрасната рокля на директорката, и си мечтаеше някога и тя да има толкова красиви дрехи.Багрянова бързо приключис речта си плесна с ръце и по масите се появиха всякакви ястия.Всички бяха въодушевени и се втурнаха към почерпката.Мая се огледа и забеляза врага си приведен над масата, той се озътраше притеснено и напъха шест парчета пържен салам в устата си.Тя беше потресена, как си позволяваше това момче да присъства тук и да разваля пейзажа.Наглостта му минаваше всякакви граници, той отбягваше всички и не разговаряше с никого и постоянно нарушаваше правилата в Мунгав, освен всичко останало беше дебел.Безобразие мислеше си Мая, не го ли е срам?
Когато по-късно обявиха победителите в куидичния шампионат, тя бе обзета от ярост.Как е възможно пазача на домовият им отбор да допусне такъв позорен резултат 10 на 0 в полза на "Лъч".Това определено противоречеше на всички възможни училищени правила, как изобщо са го взели в отбора при тази отчайваща некадърност от негова страна.Пазач и какво опази нищо, възмущаваше се Мая, освен това бяха пренебрегнали Алгара която даде всичко от себе си и успя да хване снича.Това трябваше да бъде отразено, но Белев явно е пропуснал този очеизваден факт.Алгара е велик търсач и заслуажава признание, негодуваше Мая.Защо така ги пренебрегваха, не беше честно.За всичко бе виновен пазача.Тя бе убедена, че той не е достоенза отбора, и по някаква необяснима случайност е попаднал там.

Отново всичко заглъхваше около нея. Виковете, бурните възгласи, които съдомниците ѝ нададоха, когато директорката обяви, че печелят и домовия шампионат; поздравленията лично отправени към Ясна от директорката, за представянето ѝ през тази учебна година и връчването на титлата Първенец. Трябваше да застане пред всички, рамо до рамо със Симо и Жан, които също бяха избрани за първенци след останалите от своите домове, когато Роза ги извика. Просто кимаше без да чува какво ѝ говорят, усмихваше се нелепо, без да има има сили за повече. Въпреки това, не мисля, че някой забеляза колко не на място беше лицето на петокурничката.

Беше постигнала всичко, което беше искала за тази учебна година. Дори, след последния мач, Стою ѝ предложи да бъде новият капитан на дом Лъч. Ах, колко много се бе надявала на този разговор. А дори не ѝ трепна сърцето.  

Защо сега всичко това нямаше никакво значение?! Защо не можеше да се радва заедно с приятелите си? Симо специално беше дошъл да я прегърне и поздрави, а тя просто смотолеви нещо и побърза да го разкара. Момчето забеляза, че нещо не е наред, но така и не успя да стигне до нея, тъй като останалите ученици вече я обграждаха в опит да я поздравят. 

Това трябваше да бъде нейната вечер, в чест на всичките мъки, които бе изтърпяла тази година, докато опитваше да балансира тренировки, учебни занията и какво ли още не. 

Но как да се зарадва? Тя получи всичко онова, което бе отнето на Борис. И то заради нея. Заради глупавата ѝ постъпка. Вече не искаше нищо - нито победите във всички мачове, които изиграха, нито купата от домовия шампионат, нито капитанския пост. Искаше времето да се върне назад, да не се съгласява да тръгне с него... може би въобще да не се бяха срещнали онова утро на куидичното игрище. Тогава той нямаше да... 

Беше изпаднала в дълбока черна дупка някъде там в съзнанието си и уютно си седеше, чудейки се какъв беше смисълът. Как можеше да има смисъл, когато друг човек, който заслужаваше всичко това, сега лежеше в болницата със забрана повече да пипа метла, поглежда куидичното игрище и въобще да си помисля за куофъл. 

Отдалече можеше да видиш отчаянието в очите ѝ, празнотата, която се криеше зад тях. Но същевременно, никой нищо не беше забелязал. Сякаш съзнанието на хората около нея изтриваше повяхналата ѝ физиономия, и я заместваше с обичайната усмивка и мили очи. Или тя самата го правеше? Вече не беше сигурна. Но на никого не беше казала. Единствено Тервел знаеше и прозираше отвъд маските, които си слагаше. 

- Ясна... - далечен глас я повика. Реши, че може да го игнорира и да продължи да се самосъжалява. Така или иначе, утре щеше да се качи на Сниджит и да се прибере у дома за лятото.

Мая и Алгара продължваха да си говорят, обещаха си да си гостуват взаимно през ваканцията и споделяха планпве за следвщата година.Двете бяха станали неразделни приятелки свързваше ги не само, че са в един дом, а и крехките им и раними души.Двете с Алгара бяха по-различни, и това ги сближаваше ощеповече.Мая бе срещнала и още едно момче с подобна съдба, но то беше от "Северен вятър", освен това тя все още се боеше да не бъде отхвърлена отново и не смееше да го заговори, ако го видеше някъде.Поглеждаше от време на време към другия край на залата където бе Влади заобиколен от приятелите си, бе започнал да става популярен и едва ли щеше да се съгласи да се присъедини към малката им групичка.Видя го да се отдалечава в един момент, явно бе тръгнал към северната кула, Мая го изпрати с поглед как и се искаше нейният враг да се беше  разкарал, вместо да си тръгва Влади.Тържеството бе към своя край и децата постепенно започваха да си тръгват.Двете момичета ги последваха, и се отправиха към общата стая на "Южен вятър".Мая улови погледа на професор Фелес минавайки покрай нея, момичето нервно извърна глава.Нямаше какво да говори с Алтамира, тя нямаше да е разбере както винаги.Момичето въздъхна тъжно и стисна ръката на Алгара.Двете се гледаха и сякаш надничаха в душите си, очите на Мая сепълнеха със сълзи.Защо и се случваше всичко това, защо се налагаше да страда, те се прегърнаха преди да влязат в общата стая.Момичетата щяха да останат близки завинаги.




10 галеона

Симо се отдалечи тихо. Беше видимо... разстроен. Това, което представляваше Ясна тази вечер, бе едно съвсем различно от близката му приятелка момиче, просто не беше същото. Не искаше да казва нищо, не искаше да натяга ситуацията до предел и за нищо на света не искаше... Ясна да е тъжна. Въпреки Борис. Въпреки вината. Избра да замълчи и просто да се поразходи по празните по това време коридори на замъка. Дясната му ръка се стрелна към джоба, за да потърси кутийката за слушалки, но прецени, че иска да остане сам със себе си, затова извади ръката си и я погледна. Шепата му бе белязана от човките на ятото гарвани, за които се грижеше, тъй като ги хранеше с шепи. Не обръщаше внимание на болката, защото връзката му с черното ято бе твърде специална, за да го интересуваше ранената му плът. Стисна дланта си в юмрук и сребърния му пръстен проблесна.
 
 Стъпките на Симо вече отекваха в един от всичките коридори. Бе с риза и сако (малкото пъти, в които можеше да се наслади на разнообразие в облеклото сипредвид, че мантиите са кажи-речи задължителни в "Мунгав"), но дори това не му носеше наслаждение след такава тягостна вечер. Наистина бе взел титлата за Първенец, но и на него не му бе до празнуване. Знаеше, че на следващата сутрин щеше да се връща във Варна, но чувстваше, че има недовършена работа тук, в училището, а градът, в който нямаше какво интересно да му се случи, просто не го блазнеше. Празнотата в него и цялата помпозност тази вечер го убиваха.
 
 Трак-трак-тракането на обувките му се лееше из тишината на юлската вечер, а някъде горе  някой свиреше на пиано. Край. Трябваше да се върне в Голямата зала. Можеше вече да е празна, но искаше да намери някого. Да се стопли от случайна усмивка на прекалил с боба (традиционно присъстващо на тържествата ястие в "Мунгав") първокурсник, бягащ през глава към тоалетните, или нещо друго, което можеше да го отвлече от собствения му негативизъм. Училището имаше тази способност да го развлича и той бе благодарен за това.
 
 Повечето вече си бяха отишли да се черпят по домовите стаи и следователно в Голямата зала действително имаше по-малко по брой хора. Симо се огледа и забеляза Ясна, седнала на един от диваните в другата част на залата и подпряла челото си на дланта, което ѝ даваше наистина оклюмал вид. Симо реши, че е крайно време да каже нещо.
 - За бляскава вечер не беше особено бляскаво - момчето седна до нея и впи поглед в тъжното ѝ лице.
 - Годината ми завършва така. Не исках да е така... - Ясна извърна лице, за да не срещне погледа му. Гласът ѝ бе леко различен.
 - Ясна. - Симо хвана ръката ѝ. - Обърни се.
 - Не, не, аз...
 - Дай да видя лицето ти, Ясна - Симо сви устни. Момичето се обърна и той видя влажните ѝ очи, които се изпълниха със срам заради момента на слабост и това, че има някой, който да я види разстроена.
 - Аз... аз го съсипах. Борис никога повече няма да е същия и вината за това е моя! Чувствам, че няма нещо, което да правя като хората в момента, не мога повече така.
 Ясна подпря глава на рамото на момчето, чиято глава увяхна до нейната.
 - Нищо няма да е същото вече...
 - ...но трябва да продължим. - Ясна довърши изречението на Симо.
 - Да. - устните му се свиха в тънка усмивка. Самият той нямаше сила да се усмихне повече.

 Кратък момент на прегръдка, от който и двамата имаха нужда. 
 
 Симо вдигна поглед и видя Тервел, който се приближаваше към тях. Момчетата кимнаха едно на друго и новодошлият седна от другата страна на Ясна.
 - Хей! - той сложи ръката си на коляното ѝ. - По-ведро! Майка ми ми изпрати писмо, по командировки, ще отсъства лятото. Взимам ви на Слънчев бряг, вилата е много яка, така че ставайте и веднага си оправяйте настроението.
 - Ооо, нашите никакъв шанс да ме пуснат. - Симо инстинктивно отхвърли, познаваше си родителите.
 - Предполагам, моите също... - тъжно отбеляза Ясна. Очите ѝ се бяха зачервили, но съвсем незабележимо.
 - Майка ми ще им се обади, никакъв проблем. - Тервел просто беше сигурен в това, което казваше.
 - Еми супер, ако се получи, правим го.
 Лицето на Симо оживя. Обичаше Черноморието, даже южното го обичаше повече, понеже беше ходил значително по-малко там. Момчетата чукнаха юмруци и Симо потупа Тервел по рамото.