★ Старите затворнически килии

- Махни си противните ръце от мантията ми... това е кудичната ми униформа! - изсъска Ясна на съществото (откакто бяха превзели Мунгав беше започнала да се обръщам към тях с такова прозвище), което си беше позволило така да я бута. Но не само това. Няколко минути преди да встъпи в длъжност на почетен затворник в килия, имаше тренироква с останлите от отбора ѝ и тази вийла се беше появила да им каже, че трябва да напуснат незабавно игрището. Не можели да отделят повече от половин час на тренировка, а те вече били 36 минути на игрището. Значи и следяха всичко което правеха?! Ясна загуби всякакъв разум и мисъл и я заплаши, че ще и причини болка, ако не ги остави на мира да тренират. Опита се да обясни, че тренировките няма как да бъдат толкова кратки и ще останат на игрището колкото е нужно. Но вийлата нито приемаше, нито предаваше. Като кукла на пружина повтаряше едно и също. Това ѝ се случваше вече за трети път. Ясна не можеше повече да толерира. За това избухна в пламъчици и жупел се разхвърча от устата ѝ. Запрати ѝ заклинание, с което я завърза цялата с въжета, а след това едно кофа с мед се телепортира от нищото и се изсипа на главата на жената. Май се казваше Виолета.

Та, така Ясна, все още с куидичната си униформа, се озова в килиите, където помещаваха непослушните деца като нея. Въпреки че отдавна не беше дете, а 17-годишна девойка, в очите на вийлите, беше точно това. Те ги виждаха като туко-що проходили бебета и се държаха с тях като такива. Контролирайки всяко тяхно действие.

- Да... от последното ни състезание по нощите... в едно по-добро време. - каза все още задъхано Ясна след като решетка се трясна за гърба ѝ и вийлата си тръгна, оставайки ги само двамата.
- Да... беше си чудна разходка-състезание. - подсмихна се Сандър.
- Ти какво правиш тук? - Ясна се настани на отсрещната пейка, погнусена от състоянието ѝ и притесняваща се за куидичните си одежди, които бяха в оранжеви цветове и лесно можеха да придобият някое петно, което и магията нямаше да може да разкара.
- Ааа... нали знаеш, обичайното... - Сандър прокара ръка през косата си.
- Сбиване на двора? - лилавокоската повдигна вежда и му се усмихна за пръв път откакто беше дошла.
- Значи си чула. - изненада се петокурсника.
- Направо станах свидетел на крушетата, които раздаваш. Доста добър замах имаш. - изхили се момичето. Беше станала цяла пухотевица на двора и както ѝ се стори всичко заради неговата приятелка Маша, която където и да идеше, винаги носеше със себе си светкавици и гръмотевици. Затова и Ясна гледаше да страни от тази компания, тъй като не смяташе да се занимава с побеснели момичета, които по случайност бяха и нейни съдомнички.

- Ами така се получава понякога. – подсмихна се и разтърка челюстта си. Като реалния виновник за пребиваването на Марешка в Мунгав, нямаше как да остави на седмокурсника да я натупа. Затова като истински мъж, или нещо минало покрай това прозвище, пое отговорността и разкърши малко мускули. – Хубав бой се получи. Разведри малко обстановката, не мислиш ли?

- Вече така ли се вика? – Ясна продължаваше да му се хили, очевидно намирайки новата му лъскава квартирка за изключително неприветливо място.
Това последното го разбра, защото от време на време погледът й се отклоняваше от него и намираше някоя друга находка в килията. Като мухъла, който отдавна бе оронил целия цвят на стените и пода или грамадния паяк, който обитаваше единия ъгъл. Май, ако не си тръгнеха скоро щяха да се превърнат в новата му вечеря.

Е, какво да се правеше, не всеки можеше да живее в лукс и да бъде обявен за Издигнат ученик. Не, че Сандър имаше претенции. Харесваше му напълно да си виси тук и да си почива.

- Нека да позная – изритали са Ви от куидичното игрище, защото 30 минути е прекалено достатъчно за тренировка. – Витрович каза последното с огромна доза омраза. В главата му тези вийли го играеха незадоволени стари моми, които си избиваха комплексите като създаваха малоумни правила и очакваха да ги спазват.

- Да, представяш ли си? Дори не можахме да си я завършим! – момичето изглежда готово да хване някоя вийличка за гърлото и да я блъсне в стената. Жалко, че единствената мишена в момента бе петокурсника.

Дали трябваше да внимава повече? Нях, все някога щеше да умре...

... Предпочиташе да бъде от ръцете на красиво момиче, вместо на сухите вийли.

- Кажи ми, че поне някой фрасна вийлата с бухалката.
- Насилието... – започна лилавокосата, но бе нахално прекъсната от момчето, който се изцепи с:
- ...е най-прекрасното решение в случая. Не стига, че окопираха всичко, а и очакват да се усмихваме и да бъдем послушни „кученца”. – изцъка с език и побърза да смени темата преди да му се скарат. – Имаш ли идея дали можем да се измъкнем от тук? Или поне навита ли си да опитаме?

- Ти как мислиш?! - Ясна го погледна предизвикателно, все едно от това зависеше всичко, което щеше да последва в следващите минути. - Дори това да е последното нещо, което ще направя. - Беше твърдо решена да се махне час по-скоро от тук. Нямаше представа колко време щеше да ги оставят тук долу. Но знаеше едно, едва ли някой се интересуваше от тях двамата. Така че можеше да си поседят, преди някой да дойдеше и да ги освободи.  

- Някак... не очаквах друго от теб. Определено не разочароваш. - Сандърс ѝ се усмихна с една специална усмивка, която все още не беше разтълкувала изцяло и не знаеше какво точно да мисли за нея.

- Ти друго ли очакваше? - лилавокоската му се усмихна в отговор. - Не е като да чакам някой да дойде и да ме спаси. Или пък да поеме вината и да ме измъкне от разгневения седмокурсник. - засмя се звънливо, защото си представи Маша в тази килия. Едва ли щеше да ѝ се отрази добре... Не, определено не.

- Ами, разбира се, че не. - престорено се прокашля Южняка и ѝ смигна заговорнически. - Не съм те виждал да имаш нужда от някого... някога...

- Но сега имам нужда от теб. - Ясна спря да се усмихва и сериозно се вторачи в очите му.

- Така ли? - Викторович сякаш се смая. Явно въобще не очакваше да чуе точно това.

- Да. - Ясна се изправи и разкопча мантията си, която падна около нея на земята, без да се терзае много-много, че ще се изцапа както по-рано. След което пристъпи към него бавно и с премерени крачки. Сандър продължаваше да я гледа неразбираемо. Какво точно се случваше?! - питаха очите му. - Готов ли се да да направим едно двойно Бомбарда на вратата... да видим колко ще издържи... - Усмивката й отново се появи на лицето ѝ.

Дотук беше с безупречната чистота на кудичния си екип. Прашинките бяха толкова много, че бяха като пелена пред тях. Ясна не смееше да отвори очите си, докато прахта не смъкнеше нивото и видимостта не се вдигнеше. Изчака няколко секунди и отново опита. 
 
- Успяхме ли? - чу гласа на Сандър до нея. Беше наблизо и предположи, че лежи на земята до нея. 
- Никаква представа. - Ясна се опита да се изправи, но се спъна в краката му и се стовари върху него. 
- Ох... - момчето не очакваше че, 50 килограма ще се стоварят върху него.
- Сандър.... леле, извинявай...
- Не, не, няма проблем. Пак заповядай. - подсмихна се Южнякът.
- Да, със сигурност. - засмя се на свой ред Ясна и побърза да се вдигне. - Изкарах ли ти въздуха?
- Мисля, че не успя. 


След което му подаде ръка и му помогна да се изправи. Пред тях малката светлина разкри непокътнатите решетки на килията. Разочарованието веднага се разля по лицето на Ясна, а Сандър недоволно сбърчи вежди. 


- И за какво се вдигна такава пушилка, като нищо не стана... - петокурсникът се приближи до металните решетки и ядосано ги изрита. 
- Погледни нагоре... - Ясна беше забелязала дупката, която се беше оголила над преградата, която ги спираше да излязат свободно от това ужасно място. 
- Ей... с това можем да работим... - Викторович се усмихна доволно.
- Дали да не опитаме отново... прекралено малка е дупката и няма да можем да се промушим.
- Мисля, че още едно двойно Бомбарда и стената ще поддаде. 
- Но трябва да сме бързи. Със сигурност, някой ни е чул и вече тича към нас. - Ясна опита да надникне в коридора и да види предполагаемите стъпки. Трябваше да се измъкнат преди някой да е дошъл и да са им наложили още по-голямо наказание. Не че, това нямаше да се случи и когато откриеха килията празна, ако предположим, че успееха да се измъкнат. 
- Хайде, да се дръпнем назад и да действаме.


Сандър отново я хвана за ръката и я придърпа към него, а Ясна се загледа за миг в очите му. Без да казва нищо, пристъпи няколко крачки назад и двамата се отдалечиха колкото можаха. Изтреляха нова порция заклинания и земята се разтресе още по-силно. Този път не паднаха, успяха да се задържат на краката си и когато видяха зейналата дупка над решетката, Сандър попаде юмрък към Ясна, а тя го чукна със своя. Бяха успели да оголемят отвора и сега, един по един можеха да се изкачат по металните решетки, да преминат над тях през дупката и да се озоват от другата страна на своя затвор, във все още пустия коридор. Но трябваше да се бързи, защото после ги чакаше цял лабиринт от коридори, докато се измъкнат от подземията и стигнеха приземното ниво на замъка. Веднъж озовали се там, можеха да призоват метлите си и да отлетят на някъде.

- Още не. - отвърна Ясна. 
- Защо? - Сандър се изненада и зачуди.
- Защото от тук няма да стане. Magic-proof е. - обясни седмокурсничката. - Трябва да излезем от това подземие и да се качим един етаж нагоре. Там да минем през лабиринтитете от коридори и ще достигнем мястото, където вече можем да призовем метлите си. Там е и прозорецът, за който ти говорех по-рано.
- Явно това не ти е за първи път. - това изненада ли беше, което се изписа на лицето му, зачуди се Соколова.
- Нито за последен. - наперено се пошегува Ясна.
- Надявам се следващия път да имам пак късмета да попадна на теб. - Сандър се приближи до Ясна и отново се вгледа продължително в пъстрите ѝ очи. 
- И аз бих казала същото за теб. Мисля, че си подхождаме... като компания за в килиите. - изкикоти се закачливо и по женски преметна един лилав кичур коса.
- Добре, колкото и приятно да е да си лафим, трябва да изчезваме. - Сандър беше прав и двамата побягнаха нагоре по стълбите. Стъпваха внимателно и леко, преценявайки всеки следващ ход и като хиени в нощта, дебнещи своята плячка, се заоглеждаха за вийлите. За щастие такива не срещнаха и успяха да стигнат неразличимите коридори. Там Ясна му разказа за тайните знаци, които беше оставила първия път, когато беше бягала от тук и му каза да ги запомни в случай, че някога отново му се наложеше. Виждаха се само като измагьосаш лилава светлина и я доближиш до тях. После продължи и след десетина минути тихо бягане из коридорите, достигнаха точката, която търсеха. 
- Можем да продължим по стълбището нагое и ще излезем на Главната зала. Но аз не искам да ходя там.
- Нито пък аз. - кимна в съгласие южнякът. 
- ЕЙ ВИЕ! - двамата се обърнаха рязко назад. Вийлата, която ги беше затворила стоеше в далечината на коридора, по който бяха вървяли досега. 
- АКЦИО МЕТЛА! - реакцията им беше все едно са се наговорили, навременна и светкавична. Докато мъчителката им тичаше към тях и правеше своята пета крачка, метлите се бяха озовали вече в ръцете им. 
- Виж... няма време. Излитай през този прозорец. Малко по надолу има друг, аз ще мина през него. Трябва да поемем в различни посоки. - без да си поема дъх, Ясна каза. След което направи нещо, което остави Сандър втрещен. Целуна го бързо по устните и му се усмихна.
- В случай, че не оцелеем. - след което се качи на метлата си и бързо отлетя надолу по коридора, намери другия прозорец и излетя навън, на свобода. Викторович направи същото и се изпари от коридора. Когато вилата стигна прозореца, вече беше късно и непослушните деца бяха избягали. Беше бясна. 


КРАЙ