2. С черти на вещица

Сестрата беше застанала между Тервел и вратата. Ръцете й бяха скръстени пред гърдите. Клатеше глава, докато говореше и от устата й хвърчеше слюнка. Той я гледаше с поглед, който представляваше комбинация между погнуса и възмущение. В едната си ръка държеше торта, покрита със стъклен похлупак, а в другата – един наръч списания от вестникарска хартия.

- Въобще не ме интересуват глупавите ви протоколи! – прекъсна я той. Жената го погледна с ококорени очи, в които се четеше истински шок. – Знаете ли кой съм аз?

Когато чу последните думи, сестрата се замисли за миг, сетне смръщи дебелите си вежди. Изглеждаше готова за бой. Беше дребна, слаба и прегърбена женица, с къса до раменете черна коса и много пълни устни.

- Искате да кажете, че вие сте главна сестра в тази болница? – започна Тервел, като театрално измени физиономията си от отегчена в засрамена. Лицето на сестрата веднага се превърна в апотеоз на гордостта. – Болницата, която беше открита благодарение на щедрото дарение от семейство Шаханови?

- Тервел Шаханов, приятно ми е – каза той с твърд глас, като отново си възвърна отегчения поглед, – и ако не се отместите от вратата до три секунди, скоро ще сте без работа.

Сестрата изглежда се ядоса, защото ръцете й започнаха да потрепват и устните й се издуха толкова много, че скоро щяха да са достатъчно големи, за да литне във въздуха с тях. Тя се приближи още по-близо до вратата и постави ръцете си от двете страни на касата. Явно нямаше намерение да се предаде. За щастие, точно в този момент по коридора на болницата премина един възрастен магьосник с бяла престилка, който четеше някакви документи. Когато видя Тервел, той се усмихна и се приближи към него и сестрата.

И така, с помощта на доктор Рашев – стар семеен приятел на Шаханови, тридесет секунди по-късно ръката на Тервел вече стоеше на бравата на вратата. Преди да влезе, той си пое дъх и се опита да събере мислите си. В какво ли състояние щеше да завари приятеля си? Как щеше да се оправдае за това, че не го беше посетил нито веднъж през последните три седмици? Едно писмо и една картичка достатъчни ли бяха? Тези въпроси образуваха бучка в гърлото на Тервел и той усети, че ръката, с която стискаше бравата, се е изпотила.

За Тервел последните три седмици отлетяха като миг. Веднага след „Мунгав“ той замина за Непал, където всяка година по традиция прекарваше по седмица в магьоснически спа център. Направи го, защото не предполагаше, че Борис ще остане толкова дълго в болницата. В крайна сметка не за първи път приятелят му претърпяваше травма по време на игра на куидич. Това се случваше поне веднъж на няколко месеца. Обикновено Борис оставаше за три-четири дни в болничното крило, докато се излекува навехнатия глезен или счупената кост, след което пак се връщаше към предишния си живот. Когато в Непал получи отговор на първото си писмо от Борис (с краткия текст „Още съм в болница“), Тервел се притесни малко повече и си помисли за връщане в България. Тогава обаче майка му го покани да дойде с нея на някаква конференция в Ню Йорк, а той отдавна си беше набелязал да отиде в Америка. Затова успя някак да убеди себе си, че възстановяването на Борис няма да отнеме още много време. Изпрати на приятеля си картичка от Ню Йорк, в която написа: „Връщам се съвсем скоро. Искам да си готов за спускане по Хималаите с магборд“.

Когато Тервел се завърна в България, Борис все още се намираше в болница. Тази новина го стресна и той започна да си мисли, че положението всъщност е много по-сериозно, отколкото му е изглеждало. Веднага се отправи към Торбаланово, като през това време си повтаряше, че всичко ще се нареди. Всичко винаги се нареждаше.

Натисна дръжката на врата и влезе в стаята. Вътре миришеше на лекарства и застояло, въпреки че прозорецът беше открехнат. Борис лежеше в леглото с бинтован крак, поставен върху купчина възглавници. Когато чу името си, Тервел трепна. Опита се външно да запази самообладание, но гласът му го издаде – Борис видя само как устата му се отваря, но звук не излезе.

- Нося-нося ти торта... – обяви той, докато влизаше във вътрешността на стаята. Приближи се към леглото на Борис и остави тортата на нощното шкафче. Имаше формата на златен снич. След това разпиля списанията в ъгъла на одеялото, – и всички броеве на „Куидич тук и сега“ от последните три седмици. Вашите със сигурност не са ти ги купували, а ти, Борисе, не можеш да живееш без куидич, това го знам…

Изведнъж Тервел се сепна и млъкна. Никога не се беше отличавал с особен такт. Куидичът бе последното, което трябваше да спомене в този момент.

„Аз и голямата ми уста!“, помисли си Тервел. 

Това за Ясна не трябваше да го казва. Нито да говори за ваканцията си. Нито да споменава думата „куидич“. Всъщност цялото му посещение досега представляваше една кална локва, в която той бе затънал до шия. Искаше да се реваншира на Борис и да го накара да се почувства по-добре, а правеше точно обратното. Причината бе, че на Тервел по принцип не му се налагаше да премисля думите си и да се сдържа по време на разговор. Винаги казваше всичко, което му дойдеше на ума, защото не му пукаше за човека отсреща и държеше на свободата си. Но за Борис му пукаше. Двамата се познаваха от деца. Бяха преминали заедно през всички неразбираеми за обикновените хора трудности, свързани с това да се родиш в богато чистокръвно семейство. Мозъците им работеха на една и съща честота. Нямаше друг човек, с когото Тервел да се чувства по-близък. Двамата обаче никога не бяха водили дълбоки разговори един с друг. Разбираха се на подсъзнателно ниво или, когато трябваше да кажат нещо гласно, се прикриваха зад хумора и сарказма. За пръв Тервел виждаше Борис в толкова голяма беда, която да изисква и по-сериозна емоционална реакция. Вече не можеше да се разберат без думи и по детски. Трябваше да открият едно ново ниво на общуване, което хич нямаше да е лесно с техните силни характери.
Последното изказване на Борис ядоса Тервел, който не беше свикнал някой да му говори по толкова рязък начин. Космите по тялото му настръхнаха и той се надигна в стола си с намръщена физиономия:
- Борисе, това е абсурдно! Как може да кажеш, че съм дошъл, за да се фукам?
- Ами, да, Непал-това, Америка-онова, защо не ми разкажеш още малко в кои магазини в Ню Йорк си пазарувал, докато аз гния в този затвор?
- Аз от къде да знам, че ще останеш толкова дълго време тук? Искаш да стоя и да ти държа ръката през цялото време ли?
Борис го погледна свирепо и ритна една от възглавниците, разположена под крака му. Последната тупна на пода до леглото.
- Три седмици! Три седмици стоя тук и никой от вас, които ми се пишете приятели, не дойде да ме види. НИКОЙ.
Тервел почувства как го залива вълна от вина и сведе очи. Естествено, че Борис беше прав. Това не бяха няколко дни, а цели три седмици. Какво ли беше да стоиш в една стая през цялото това време и да не можеш да излезеш навън? Да се притесняваш, че ще имаш проблеми с ходенето, че няма да можеш да играеш повече куидич, когато куидичът е най-голямата ти страст…
- Трябваше да дойда, знам – каза Тервел, което беше най-близкото до извинение, което можеше да се очаква от него. – С Ясна говорихме, че…
- Не е достатъчно. И не искам да слушам за Ясна.
- Държиш се ужасно и наистина започваш да ме изнервяш – каза Тервел и се изправи на крака. Приближи се до прозореца и погледна навън през пролуката в розовите завеси. Видя една зелена поляна с малко езеро и една върба, която беше потопила клоните си във водата. Няколко човека седяха на пейки около езерото и се наслаждаваха на приятното време.
- Както винаги ти си центърът на света – обади се Борис. Тервел се обърна и го погледна ядосано. С всеки друг този разговор щеше отдавна да е приключил.
- И какво искаш? Какво да направя, Борисе? Нали съм тук сега? – опита се гласът му да звучи възможно най-спокойно, но в него ясно се долавяше напрежението.

Думите го накараха да потръпне. Сякаш пред него се издигна огромно огледало, принуждаващо го да се вгледа сам в себе си. Кой беше този човек? Син на Елка Шаханова, бивш министър на магията, и на Тодор Шаханов – производител на летящи метли. Чистокръвен магьосник. Отличен ученик. Друго? Това ли беше всичко? Дами и господа, Тервел Шаханов: богаташ, сноб и натегач!

Тези мисли преминаха през съзнанието, но не се задържаха. Избутани бяха настрани от онова, което той веднага определи като „истината“.

Естествено, че не беше богаташ, сноб и натегач. Никога не беше харесвал семейството си и през целия си живот се бе старал да изгради своята индивидуалност и да спечели свободата си. Въпреки нормите. Въпреки критиките. Беше постигнал успех в „Мунгав“ благодарение на собствените си усилия. Хората го уважаваха заради силния му характер, а не заради парите му. Нима Борис не знаеше това? Двамата бяха минали по един път. Ако Тервел се страхуваше от себе си, не можеше същото да не важи и за Борис. Единственото обяснение за нелогичното му поведение можеше да е гневът. Гневът караше хората да казват неща, които не мислят. Някак Тервел успя да стигне до този извод и да се залови за него, за да запази Борис в сърцето си.

Когато най-накрая думите, които висяха във въздуха, бяха изречени, чувството беше болезнено. Тервел не можеше дори да си представи бъдеще, в което Борис да не е най-добрият куидичен играч в света, шампион в световното първенство по куидич, треньор на националния отбор… Всичко това бе толкова сигурно, колкото и издигането и залязването на слънцето. Щастието на Борис минаваше през куидича. Не можеше съдбата да е толкова жестока.

- Наистина ли? – повтори Тервел с разтреперен глас, без да помръдва.

Борис стоеше на леглото със сведен поглед. Изглеждаш на ръба на силите си. Когато проговори, гласът му бе толкова тих, че можеше да се обърка с повей на вятъра:

- Господи – Тервел си отдъхна, когато чу последните думи на Борис: не го успокоиха, но му дадоха надежда, - щом не са ти го казали, не можеш да знаеш. Направо ми изкара акъла! Искаш ли да те изведа навън – времето е прекрасно…

Той се насочи към количката, която стоеше зад вратата на стаята. Беше бяла със сини ленти по дръжките – точно като куидичните екипи на „Северен вятър“. Тервел я придърпа до леглото на Борис със седалката напред.

Още преди Борис да я могъл да възрази, Тервел обви с ръце раменете му и го задърпа към количката.

Борис изръмжа и впи ноктите си в ръцете на русото момче. Това въобще не успя да уплаши Тервел, който продължи да се бори, посягайки към увития крак на приятеля си. Борис очевидно бе изтощен от престоя в болницата и не можеше да се съпротивлява дълго. Най-накрая той се отпусна в седалката на количката. Когато нараненият му крак се изпъна в поставката, нададе лек вик от болка, после притихна.

Времето навън наистина беше прекрасно. Топлият свеж въздух веднага обви телата им и прочисти дробовете им. Слънцето им се усмихваше жизнерадостно, кацнало насред купчина бели облаци. Тервел придвижи с леко усилие количката по неравната поляна в двора на болницата и се насочи към малкото езерце. Наоколо нямаше никой, освен една стара баба, седнала на най-далечната пейка.

- Много по-добре е, нали? – попита Тервел, като спря на около метър от водите на езерото. Водата беше кристално чиста.

- Ужасен си – каза Борис с уморен глас, без да вдига поглед.

Борис и Тервел действително се бяха съревновавали цял живот. Само че и двамата много добре знаеха, че спадат към една категория и единият не би могъл да „надделее“ на другия. Съревноваваха се заради самото съревнование. Заради тръпката. Така например, когато Борис успя да накара родителите си да му построят малко куидично игрище в двора на къщата им, Тервел измоли собствените си родители за арена за дуелиране на плажа пред морската им вила и да му наемат частен учител по дуелиране. Когато Тервел започна да ходи на „Диагон-али“ в Лондон да си купува маркови мантии, Борис успя да си издейства самата мадам Молкин да идва у тях, за да му взима мерки за неговите мантии. В „Мунгав“ нещата не бяха по-различни. Борис беше най-добрия ученик в цялото училище по История на магията, Вълшебство и Отвари, а Тервел – по Трансфигурация, Защита срещу черните изкуства и Пророкуване. Успееше ли единият да постигне нещо повече, другият веднага намираше начин да се изкачи до същото ниво или дори малко по-високо. Такава беше динамиката между тях. И Тервел въобще не можеше да си представи какво би означавала „победата“ за един от тях. Всъщност, като се замислеше, той не се съревноваваше толкова с Борис, колкото двамата се съревноваваха срещу всички останали. Ако изгубеше Борис, губеше единственият човек, който разбираше смисъла от борбата.

Затова Тервел определено не беше доволен от развитието на „нещата“.

Определено не искаше Борис да страда и целият му живот да рухне.

И определено знаеше, че това е краят на света за Борис.

Никога досега не беше попадал в такава трудна ситуация в емоционален смисъл. Хората обикновено го смятаха за самовлюбен, арогантен, нетактичен, елитарен… И всичко това до голяма степен бе вярно. Цял живот се беше си мислил аз, аз аз, а сега за пръв път цялото му съзнание се изпълваше от мисли за друг човек, чието благополучие изглеждаше също толкова важно, колкото и неговото собствено. Изпитваше почти физическа болка, без да знае как да постъпи, какво да направи, за да накара всичко да се върне като постарому.

Борис беше свил глава в ръцете си и се клатеше неистово. Сякаш повлияно от емоциите му, времето изведнъж започна да се променя. Небето започна рязко да почернява и слънцето изцяло се изгуби, скрито зад дебелия юрган от облаци. Започна да духа силен вятър, който накара листата на дърветата да шумолят и развя мантията и спуснатите руси коси на Тервел. Малки капчици дъжд започнаха да се спускат като гюлета върху главите им.

Тервел не помръдна в продължение на цели две минути. Косата му се намокри и по лицето му се застичаха ситни капчици, които замъгляваха погледа му. Водата обаче не успяваше да потуши пламъците в ума му.

Взираше се в Борис и чакаше да види лицето му. Щеше ли отново там да е онзи гняв, който никога не беше виждал преди днес? Щеше ли отново да чуе тежките думи, които се бяха забили като игли в сърцето му и не искаха да излязат?

- Борисе – успя да каже най-накрая с разтреперан глас, приближавайки се с една стъпка към количката.

- Не! Остави ме! Искам да съм сам! Махай се! – извика Борис с изкривено лице и стиснати юмруци. И неговата коса се беше намокрила от дъжда и един кичур бе прилепнал между очите му. На земята отдолу се беше образувала кална локва, в която колелата на количката се плъзгаха.

- Не знаеш какво... – започна Тервел с най-голямата увереност, на която бе способен.

Тервел отстъпи назад. Виеше му се свят. Болката бе стигнала краен предел и вече нямаше какво да се направи. Не искаше да мисли повече. Съзнанието му се беше превърнало в празен лист. Затова просто се обърна и закрачи по поляната обратно към болницата.

Наистина беше край.