Индекс
327
Сила: 12
Издръжливост: 16
Интелигентност: 14
Ловкост: 14
Магия: 18
Късмет: 10
by „Знаех си, че съм забравила нещо.“ – не спираше да си повтаря тя, тъй като бе оставила телефона си на зарядното вкъщи. Като цяло тя рядко го използваше, но сега това щеше да бъде единствената връзка с родителите ѝ, защото нямаше пощенска сова, а също и начин за събуждане сутрин, тъй като обикновено майка ѝ я будеше за училище. Ела щеше да използва часовника си, за да си навие аларма за сутринта, но тя не беше от най-подредените хора и поради тази причина не можа да намери къде точно в куфара си го е сложила. За щастие, на нощното шкафче до леглото ѝ имаше будилник, който тя след известни усложнения успя да настрои. От вълнение за първия ѝ учебен ден в „Мунгав” реши да стане в пет и половина сутринта, въпреки че закуската беше от седем и трийсет, а първият ѝ час - от 9:00. Беше дълга сутрин, главно прекарана в търсене къде е банята, как се излиза от общата стая на дома, къде се намира главната зала и други...
Когато стигна в „трапезарията“, там нямаше никой. Както се и очакваше, Ела беше подранила за закуската с един час. Нямаше намерение да стои и да чака, нито пък мислеше да търси стаята, в която щеше да се състои първият им час по защита срещу черните изкуства, тъй като шансът да се загуби из подземията беше твърде голям. Тогава се сети за грифона си, който бе обещала да потърси при първа възможност. След известни размишления заключи, че на грифоните едва ли им беше разрешено да се разхождат свободно из двореца, а може би имаха нещо като конюшня или гнездо. Докато мислеше къде би могла да намери Луна́, три красиви жени със златисто-бели коси влязоха в залата. Първокурсничката събра смелост, приближи се до тях и ги поздрави:
- Добро утро!
- Добро утро! - отвърнаха те.
- Търся грифона си Луна́. Бихте ли ме упътили къде мога да я намеря?
- Ти си от новите ученици, нали? - Ела кимна. - Всички грифони се събират в кулата по средата на моста. Наричаме я грифонарника. Там имат храна, вода и място, където да прекарат нощта.
След като получи допълнителни разяснения за местоположението на кулата, момичето тръгна в указаната посока. Вървя около пет минути, като на два пъти щеше да завие в грешния коридор и за малко да се загуби. Накрая успя да излезе от подземията и се озова на масивен каменен мост, широк около седем метра, с каменни перила, стигащи до малко под главата ѝ и красиви статуи по протежението му. Часът беше около седем без десет и навън беше хладно. Първокурсничката се загърна с мантията си и продължи към грифонарника със забързана крачка. Нямаше търпение най-накрая да види Луна́. Все още не можеше да повярва, че всичко това е истина: че има училище за магия, че има грифони, че е магьосничка…
Докато вървеше, потънала в мислите си, чу звук зад себе си. Стресна се и рязко се обърна назад, но на моста нямаше никой освен нея. Огледа се внимателно и тогава забеляза една от статуите, гледаща право към момичето. Преди да успее да си помисли каквото и да е, статуята се завъртя в профил и наклони глава в знак на поздрав. Очите на момичето се разшириха от ужас и тя направи няколко крачки назад, след което се обърна и се затича към кулата.
„Олеле мале..! Как е възможно!?” - помисли си Ела, когато най-накрая стигна грифонарника. След като се успокои и помисли трезво, осъзна, че се намираше в училище за магия и че всички картини по коридорите се движеха, следователно статуите не бяха нищо по-различно. Чувстваше се гузна, заради глупавата си реакция, затова реши на връщане да поздрави статуята или поне да ѝ се усмихне.
Грифонарникът представляваше пететажна постройка, в която се влизаше по две дълги и полегати каменни плоскости от двете страни на моста. Водата се осигуряваше от една течаща "рекичка", която извираше от центъра на Грифонарника, образуваше малко езеро в един ъгъл, а излишъкът се изливаше директно върху стените на моста, образувайки водопад. На всеки етаж имаше хранилки, а всеки грифон си имаше специално ограждение, където спи.
Когато Ела се изкачи до първия етаж, не можа да повярва на очите си. Там имаше поне петнадесет грифона - някои спяха, други почистваха перата си…
„Еха…” - помисли си тя. - „Как ще намеря Луна след толкова много грифони!?” - за щастие грифонът на първокурсничката се различаваше от всички останали: имаше сиви, почти бели пера, бяла козина по коремчето и охра на опашката и частта от гърба, покрита с козина. Клюнът ѝ беше златист, а очите - морскосини.
Ела пристъпваше бавно покрай огражденията като внимаваше да не събуди някой от грифоните или да не раздразни някой от будните. Нямаше опит с подобни създания и вътрешно цялата трепереше, но се стараеше да не го показва, тъй като знаеше, че някои животни като кучетата надушват страха и това ги провокира да нападнат. Тя огледа първия етаж, след което се качи на втория, после на третия… Вече беше загубила надежда, че ще открие Луна, когато я видя зад едно от огражденията на четвъртия етаж.
