★ Уроци по Летене

Алцек се събуди рано. Напоследък не можеше да спи. Откакто го бяха направили Издигнат, все се чувстваше изморен, но и не можеше да си почине като хората. Тялото му беше като пренавита пружина. Когато все пак успееше да затвори очи, сънуваше кошмари. В тях обикаляше отново и отново Слънчевия коридор, докато от някоя стая не го повика строгия глас на вийла и не го въвлече в поредния ужас, по-страшен от предишния. За него вече нямаше време за симулации и време извън тях. Всичко беше симулация.

Облече се бързо и излезе. Не го свърташе на едно място. Отиде до банята с бронзовите чешми и направи десет дължини с плуване. Когато ръцете му започнаха да отмаляват, се просна по гръб във водата и впери поглед в орнаментите от гипс, ограждащи полюлея. Заедно те образуваха кръгла форма. След две-три минути гледане в една точка, Алцек видя (или започна да си представя) едно лице, реещо се в пространството. Почти изцяло изпълваше кръга на тавана. Имаше тъмни очи, остър нос, високо чело… Много му приличаше на някого, но не се сещаше на кого.

Изведнъж се сепна. Щеше да закъснее за летене. Не че му пукаше особено, но не искаше да му дадат някое наказание – това щеше тотално да го довърши както психически, така и физически. Затова се облече бързо и се затича към Грифонарика. 

След най-бързия полет, на който беше способен, се приземи с Бонд пред портите на куидичното игрище. Скочи от гърба му и хукна към полето. Леля Керана го посрещна със зъл поглед (тя нямаше друг). 

– Пет секунди преди началото на часа! Днес Ви се размина, господин Шарков – каза му тя с доза разочарование в гласа.

Днес времето не беше особено добро за летене. Беше дъждовно и духаше хладен вятър. Но в момента, в който Алцек се качи върху метлата, сякаш в него се запали искра. Не можеше да покаже, че е изморен, трябваше да даде всичко от себе си – това им повтаряха във всяка симулация.

Лупинг след лупинг, той фучеше покрай всички останали. В един момент Катерина – новата Избрана, както я наричаха вийлите, се приближи до него и му отправи предложение да състезават. Той се замисли. От една страна, не искаше да се състезава с момиче. От друга страна, можеше да победи Избрана.
– Ще ми дишаш праха – каза той самоуверено и даде газ на метлата си.

Алцек се обърна рязко назад, когато чу гласа на Катя, който надвиваше воя на вятъра. Още от пръв поглед забеляза ироничния блясък в очите ѝ и почувства как нещо в него се пречупва. Спирала? Тя сериозно ли говореше? Дори някои от най-смелите ученици рядко се осмеляваха на такъв риск. Но да се откаже сега щеше да е като признание на слабост.

– Отвесна спирала? – подхвърли през рамо той с предизвикателен тон, макар и отвътре леко да се сви. – Това дори не е предизвикателство за мен, Мавродиева. Само внимавай да не загубиш контрол.

Без да губи време, Алцек се хвърли в стремглаво спускане, което заплашваше да го отведе право в земята. Метлата му за миг потрепери под напора на вятъра, но той здраво стисна дръжката и насочи погледа си право надолу, изпъвайки тялото си до краен предел. Вятърът брулеше лицето му, капките дъжд попиваха в дрехите му, но той не обръщаше внимание на нищо друго освен на чувството на свобода и надмощие.

Катерина не изоставаше – нейното присъствие сякаш го следваше като сянка, а с всяко движение наближаваше още и още. В един миг почти усети как тя е до него и можеше да чуе усмивката в гласа ѝ, когато извика:

– Май не е толкова лесно, колкото си мислеше, а?

Алцек се ухили насреща и направи рязък завой, изстрелвайки се отново нагоре. Усещаше, че тази гонитба се превръща в нещо повече от състезание. Това бе битка на характерите.

Катерина го настигна, сякаш движена от чистия си инат. Мокра до кости, с гневно присвити очи и ръце, стиснали хлъзгавата дръжка на метлата, тя се настани наравно с него. За момент двамата летяха в тишина, плувайки в капките дъжд и яростния вятър, които ги обгръщаха. Алцек усети нещо като възхищение – не само че Катя не се отказа, а и бе готова да рискува още и още, сякаш нищо на този свят не можеше да я спре.

– Мавродиева, ще ми докараш наказание! – подвикна той, опитвайки се да заглуши порива на вятъра. В гласа му обаче вече нямаше и следа от надменност – бе по-скоро развеселен.

Катерина му отправи бърз, нахален поглед, докато си поемаше дъх.

– Значи те е страх? - подвикна му тя.

Алцек се ухили, сякаш предизвикателството на Катерина бе най-смешното нещо, което беше чувал. Но не каза нито дума, само наклони метлата си надолу с плавно движение и стисна дръжката с увереност. Гмурна се надолу, ускорявайки право към вийлата, която го гледаше с интерес.

Смелата му маневра привличаше погледите на всички – беше като орел, спускащ се към плячка. В последния момент той рязко обърна метлата. Вийлата се намираше доста далеч от него, не бе успял да стигне достатъчно близо.

Когато метлата му се издигна обратно в небето, Алцек хвърли поглед назад, за да види дали Катерина все още е зад него. Тя беше там, усмихната до уши. Дъждът продължаваше да бие по лицето му, но той вече почти не го усещаше.