РП - Косвени щети - Борис, Тервел и Ясна

Ясна седеше на една маса, подпряла лице на ръката си и се опитваше да не заспи. Всъщност спеше и се опитваше да се събуди. Трябваше да навакса с домашните от вчера, тъй като момента, в който приключи с часовете, изхвърча към куидичното игрище и се прибра много след като всички останали вече спяха. В главата ѝ бяха единствено куидичните тренировки, тъй като на хоризонта се задаваше първият мач за този сезон и отборът тренираше усилено. Когато тренировката приключи, тя остана още няколко часа, докарвайки се до пълно изтощение, но нямаше как. Трябваше да бъде в топ форма. Но определено не беше в каквато и да е форма с домашните, тъй като не ѝ оставаше почти никакво време. 
 
Беше се скрила зад своята крепост от книги и не забеляза, когато Тервел и Борис нахлуха в читалнята, за да се възползват от тишината и липсата на ученици. Нито те я забелязаха, тъй като седеше в началото на помещението, зад една от библиотеките с книги. Обикновено там Ясна успяваше да намери спокойствие и уединение.
 
 Продължи да пише своето съчинение по История на магията, като от време на време спираше и се обръщаше към учебника, който беше разгърнала пред себе си. Около двайсет минути по-късно успя да завърши съчинението. Разтърка очите си с облекчение и нарами всички книги наведнъж, за да ги върне по местата им на рафта. Бяха дузина книги и веднага разбра, че е направила грешка. Колкото и силна да беше, бяха страшно неудобни за носене. Да не говорим, че не виждаше.
 
Стъпваше внимателно, опитвайки се да предвиди накъде трябва да върви, за да ги занесе до отсрещаната страна на помещението. Разбира се, косата ѝ реши, че сега е най-удобния момент да се намести пред очите ѝ и да направи това нещо по-трудно отколкото трябва.
 
- По дяволите... – измърмори на себе си, проклинайки се, че въобще се беше озовала в тази ситуация. Колко по-лесно щеше да бъде да ги занесе на два пъти... и най-вече безболезнено. Ръцете ѝ бяха изтръпнали и всеки момент щеше да ги изпусне. Така и не видя Борис, който точно минаваше пред нея. Върхлетя върху него като торнадо от книги и залитна назад, в прегръдката на студения под, който я очакваше с нетърпение.
 
- Какво... – Борис бързо се окопити и разбра какво става. Беше мернал с периферията си, че някаква купчина книги се задава към него, но не обърна по-специално внимание, докато въпросната купчина не се натресе в рамото му. Книгите се удариха в него и тръгнаха да се връщат назад върху падналата на земята Ясна, която единствено можеше да гледа с ужас в очите.
 
- Уингардиум Левиоса! – бързината с която шестокурникът извади пръчката и изстреля заклинанието беше впечатляваща.
Ясна беше вдиганала ръка над главата си и очакваше удара, но той така и не последва. Надникна плахо и видя всички книги да левитират, все още заплашително над нея. А Захариев стоеше под тях и като повелителя на левитиращите книги, ги придържаше във въздуха, далеч от Ясна.
 
Соколова бе благодарна, че някой беше проявил бърза реакция и я бе спасил от дузина книги, които тежко шяха да се изсипят на главата ѝ. Но можеше ли този някой да не е Борис? Нямаше нужда да е в ролята на жертва и той да я спасява от падащи книги и тя да му е задължена и благодарна. Не! Не и след последната им среща на купона в Банята, където отново не пропусна възможността да се държи пренебрежително и грубо. Всъщност след всяка следваща тяхна среща, отношенията им сякаш тръгваха в още по-лоша посоко. А тя си мислеше, че може би щяха да станат приятели, след като споделяха една и съща любов към куидича. И...
 
- Добре ли си? – в никакъв случай, не очакваше да я попита точно това. По-скоро, очакаше да подхърли язвителна зебележка и да остави книгите да паднат върху нея след това.
- Да, чудесно! – усмивката ѝ не можеше да бъде по-фалшива и Борис веднага го разбра. - Ти добре ли си? – Ясна попита в знак на учтивост, не че не виждаше, че е напълно окей и нищо му няма. След което петокурничката пъргаво скочи и се изправи. Изтупа мантията си и разкара кичурите коса, които се бяха оплели в лицето ѝ.  

Ясна прибра магическата си пръчка на колана, където обикновено стоеше и тръгна сред Борис. Момчето се държеше много по-мило отколкото при последната им среща, което я наведе на друга мисъл.

- Въобще спомняш ли си какво си говорихме последно и какво ми каза?! – все още имаше време да свие наляво и да остави Борис да си ходи сам накъде и да беше тръгнал. Но както винаги ставаше в негово присъствие, май не искаше. Въпреки че, ако отново смяташе да се държи с нея по този начин, дори нямаше да чака куидичния мач, за да му разкаже играта. Щеше да използва пръчката си и да го превърне в жаба, която да пусне в езерото и завинаги да остане там. Кхъм, добре де. Преувеличаше. Щеше да измисли нещо друго.

- На купона ли? – Захариев леко завъртя глава към нея и една от къдриците обрамчващи лицето му ефирно се завъртя. Устните ѝ се опитаха да се отпуснат в топла усмивка, но Ясна не им позволи. Задържа ги свити и стиснати. 

- Да, точно там. – гласът ѝ все още беше по-скоро студен, отколкото нормален. Да, не говорим за обичайната веселост и непринуденист, които обикновено присъстваха, а сега нямаше и помен от тях.  

- Успях ли да те нападна подобаващо? – искрено любопитство беше изписано на лицето на шестокурника. Или не си спомняше какво е говорил или се правеше. Но по-вероятно не помнеше, тъй като досега Ясна не бе забелязала Борис да се отмята от това, което е казал и да си сменя мнението. В повечето случай, в които говореха, изглеждаше честен и искрен, малко нетактичен и груб на моменти, но поне не лъжеше като някой хора.

- Накара ме да крещя през цялата баня, че хубаво ще те натупам на куидич... след всичко което ми каза. И накрая просто си тръгна, както впрочем винаги правиш. Решаваш, че вече няма смисъл да ме удостояваш с твоето внимание и просто се завърташ и си тръгваш. Разбира се, не преди да си ми ги наговорил едни хубави неща... 
 
Самата мисъл за този момент накара кръвта на Ясна да закипи отново. Но тогава си спомни и нейното опиянено състояние. Сега на ясен и бистър ум, може би нямаше толкова много да му се върже на думите. Но тогава определено беше успял да я ядоса много. Най-вече това, че толкова беше убеден в своите разбирания, че нямаше никакъв шанс да приеме нейната позиция и това което му казваше.

А докато Ясна изливаше всичко, което беше останало неизказано от онази вечер, Борис я изведе от библютеката изкачвайки на един дъх стълбите. Изкачиха се до просторното помещение и преминаха през фонтана с русалките, и техния вече танц във кръг. Дори Ясна дочу тихата им жална песен, която никога не ѝ беше харесвала. Имаше чувството, че може да ѝ разбие сърцето. Да ѝ съсипе живота. Да я накара да плаче от сутрин до вечер. Да, винаги когато можеше, избягваше този фонтан и тези жрици на мъката и тъгата.  

След което двамата се отправиха към двора на училището. Къде ли отиваха този път...

- Тази беше нали? - В този момент Борис ѝ подаде метлата, а Ясна се впечатли, че зная коя е.
- Да, точно така. – този път петокурничката не се опита да прикрие леката усмивка, която се показа в единия крайчец на устните ѝ.  Може би имаше надежда за Борис Захариев.
- Добре, хайде да тръгваме. – шестокурникът възседна метлата си и Ясна го последва.
 
Двамата едновременно се издигнаха във въздуха като Борис се приведе напред, рязко ускорявайки. Ясна моментално го последва и вятъра нахлу в ушите ѝ, развя косите ѝ и тя изпита така любимото чувство. Издигнаха се над всички дървета и постройки наблизо. Летяха един до друг и от време на време се споглеждаха.
 
Изведнъж Борис изчезна от полезрението ѝ и тя трескаво се заоглежда. Докато шестокурникът не се появи изневидеца от долу и застана пред нея. Обърна се назад и с усмивка ѝ каза „Бууу...“ Ясна също се усмихна и разсмя. Беше я хванал неподготвена и това я развесели.
- Ей! – закикоти се звучно и за миг щеше да загуби баланс.
- Внимавай, Соколова! Да не стане така, че да нямаш възможност да ми покажеш колко добра си. – Отново се усмихваше. Досега не го беше виждала да се усмихва така. Започваше да разбира Борис Захараиев. Или поне малка част от него. Която всъщност беше много голяма. Може би не трябваше да бърза да го съди, защото осъзнаваше, до някъде, защо беше такъв. Защо толкова отчаяно искаше да бъде най-добрият или по-скоро защо трябваше да бъде.
 
- Почти снигнахме! – извика Захариев и плавно наклони метлата си надолу.
- Ама чакай! – докато се опита да го спре, Борис ловко се промуши през листата и клоните и се скри от погледа ѝ. Ясна рязко зави наляво, за да избегне един клон, който щеше да я събори от метлата ѝ и почти спря преди да се лъсне в друг. След което бавно се спусна и кацна на поляната до Борис, който оправяше разрошената си коса и леко я приглаждаше назад.
 
Лилавокоската се огледа и видя много дървета наоколо и в близост едно малко езеро. Дърветата го обграждаха около всички страни. Това което ѝ хрумна, беше и причината заради, която Борис я доведе тук.
 
- Това, което си мисля ли... – започна момичето.
- Нали? – ентусиазирано поде Борис. – Мисля, че е чудесно място да тренираме. Наскоро го открих.
- Чудесно? – Ясна възкликна.
- Какво, не ти ли харесва?! – тъмнокоското се изненада за миг. Мислеше, че тя от всички ще го оцени.
- Мисля, че е прекрасно! Ще можем да летим ппрез дърветата и да тренираме бързина и ловкост, и ... – след което се спря и си пое въздух. - Чудесно място. Да. – изведнъж отново стана онова весело и ентусиазирано момиче, което видя за първи път на куидичното игрище. Толкова се беше развълнувала, че от всякъде грееше.
 
- Да приемем ли, че вече не си ми толкова сърдита?
- Да, кажем, че натам вървим. – Ясна се престори на сериозна и все още леко обидена, но след секунда се ухили. – Но! Не се дръж повече така, моля. Следвашия път ще те превърна в жаба. – Борис не се сдържа и прихна. – Сериозна съм! - Ясна грабна метлата и без да го чака излетя.
- Хайде, шампионе! Да те видим как се справяш срещу най-бързия търсач, който дом Лъч някога е имал!

- Да играем на гоненица! Ако ме хванеш, ще ти дам награда!  - Ясна летеше встрани от Борис, като между тях имаше толкова много дървета, че беше напълно нормално момчето да не успее да я види. – Сега ще видиш, че въобще не е лесно да ме хванеш, Захариев. – продължи да говори на себе си, тъй като Борис остана някъде зад нея.

Мястото, на което се намираха беше наистина идеално за една интензивна тренировка с препятствия и Ясна се зачуди, защо не бяха идвали тук и преди. Да, носеха се разни истории, но за такива места хората винаги обичаха да говорят фантасмагории. В повечето случай, нещата не бяха истина, или поне не изцяло. Въпреки че петокурсничката не можеше да отрече, някакво тягосно чувство беше започнало леко да се просмуква в нея. Но еуфорията, в която беше изпаднала, съвсем го заглуши и ясния разум, който обикновено проявяваше, остана някъде там при езерото, което спря дъха ѝ.

В крайна сметка, какво толкова толкова можеше да се случи? И двамата бяха с метлите си. Дори и нещо да ги изненадаше, просто щяха да се измъкнат от гората и да го оставят зад себе си, без да може да им навреди по някакъв начин.

Но не винаги нещата ставаха така както Соколова си мислеше и това щеше да бъде поредния урок, който трябваше да научи. Ясна щеше да се убеди от първа връка в това и ако имаше следващ път, може би щеше да предпочете разума, пред "Скачай напред с главата и не му мисли!" 

- Велико! – помисли си лилавокоската, когато за пореден път пришпори метлата да набере по-висока скорост и беше принудена рязко да смени траекторията си, за да избегне изпречващите се пред нея дървета. Стиснала здраво дръжката, се шмугваше ту наляво, ту надясно. За миг забрави за Борис, за който се предполагаше, че трябва да лети след нея. Въобще не беше разбрала, че момчете беше изостаноло назад.

Всичко, което последва се разви толкова бързо, че девойката не успя по никакъв начин да го предотврати. Нещо, което и двамата не знаеха, бе, че в точно тази гора имаше огромни паяци, които изтъкаваха огромни паяжини. Те бяха изключително здрави и единствено огънят можеше да ги разкъса и унищожи. Преди няколко седмици дори бяха учили за тях, но девойката беше твърде уморена от куидичните тренировки и прекара часа в полузаспало състояние. 

Нито видя въпросната паяжина, която гигантският паяк беше изплел, нито разбра какво стана, тъй като почти веднага изпадна в безсъзнание. Тялото ѝ просто се строполи на земята, заедно с метлата, която се беше скършила на две.

- Ясна! – Борис я викаше, но тя просто нямаше как да го чуе и да му отговори. Нямаше и как да види приближаващия се огромен паяк, който беше изплел тази клопка и отиваше да види малката мухичка, която се беше хванала в нея.Петокурнисничката лежеше на земята без да помръдва, а лилавите ѝ коси се бяха разпръснали около лицето ѝ. Изглеждаше така сякаш сладко си спи, нищо неподозираща за счупената метла и гладния паяк, бързо приближаващ се.

Някъде в далечината някой я викаше. Ясна искаше да му отговори, но думите не можеха да се формират в съзнанието ѝ. Усети, че може би същия някой я надигна и леко я разтресе, но пак, тялото ѝ не можа да възпроизведе никаква реакция. Всичко беше мъгливо, нереално и като в сън. Все едно беше напуснала тялото си и се гледаше от страни, без да може по никакъв начин да се изкомандва да стане и да проговори. 

Какво... - най-накрая една мисъл започна да се заражда в съзнанието ѝ. Момичето примигна с очи и видя някакъв силует, който не позна в първия момент. Ръката ѝ се надигна и разтри слепоочието, в опит да притъпи болката, която чувстваше в главата си. Малко по малко погледът ѝ се избистри и видя Борис, здраво стиснал пръчката си и застанал пред нея. Вниманието му беше погълнато изцяло от нещо пред него, което Ясна не можеше да види, защото седеше на земята. 

- Какво стана... - най-накрая успя да дойде на себе си. - Борис... - момчето стоеше като вкаменено. 
- Тихо... не мърдай! - Гласът му я изплаши - толкова сериозен, колкото никога досега не го бе чувала. Тогава отмести глава встрани от него и погледна напред. А там, един огромен, противен на вид паяк пристъпваше към тях. Очите ѝ се ококориха, така както никога досега. 

Как се бяха озовали тук? Последното нещо, което си спомняше беше как лети и криволичи между дърветата в очакване Борис да я настигне с метлата. 

МЕТЛАТА... Погледна в страни от мястото, където седеше и видя счупената на две метла. Изпита неистов ужас. Та, метлата ѝ беше счупена! Как?! Кога?! Какво щеше да прави?! Как щеше да играе в предствоящият куидичен мач?! 

Ъгххррр... Ужасен звук, идващ от прилижаващия се паяк я измъкна от истерията, в което беше изпаднала. Насекомото се приготвяше да атакува шестокурсникът, за който Ясна нямаше представа какво какво му има и защо не помръдваше. Защо още не се беше качил на метлата си и не беше отлетял?! Може би... защото нейната метлата беше счупена и това значеше да я остави на милостинята на това създание, което се надяваше да пирува с неочакваните гости. 

Много, много бавно Ясна се изправи на крака. Мозъкът ѝ беше започнал да функционира, да премисля и да претегля ситуацията. Извади пръчката си (слава Богу, поне тя бе здрава. Не би могла да го понесе, ако и тя се беше счупила.) и здраво я стисна. Почувства се по-уверена и може би готова за това, което предстоеше. А, може би не. Кой беше готов да се изправи срещу такова създание, от чиято уста се стичаха лиги. 

- Какво ще правим... - думите ѝ достигнаха като шепот до ухото на тъмнокосото момче и Ясна видя как тялото му леко трепна. Явно беше, че я чу, но все още премисляше ситуацията и следеше движението на създанието пред тях. Хубавото бе, че метлата на Борис беше тук. Ако успееха да избегнат хилядите малки зъбчета, които ги чакаха в гигантската устата на чудовището, щяха да се метнат светкавично бързо на нея и да отлетят. 

Или можеха да се опитат да го убият. Ясна знаеше поне няколко заклинания, които щяха да го разкъсат на половина, или да го изгорят жив. Или пък да го превърнат в буре с динамит и да го взривят. Голям избор имаха, но дали реакците им щяха да бъдат достатъчно бързи? 

Докато мислите им префучаваха, като бесни блъджъри, паякът се беше уморил да чака. Скочи към тях, безпощаден и хищен, нетърпелив да вземе това, което му се полагаше.

Всичко стана като на забързан кадър - отблъскването на паяка, тичането към метлата, отласкването от земята и излитането във въздуха. Главата на Ясна все още пулсираше и се опитваше да осмисли видяното. Всичко това ѝ се струваше нереално и сякаш се случваше на някого друг, а те просто бяха наблюдавали отстрани. Кой от тях беше предполагал, че такова нещо можеше да им се случи? Бяха отишли просто да полетят сред дърветата, а не да преживеят битка с огромен, чудовищен паяк, след която да оцелеят и да разкажат за това. Въпреки че едва ли щяха да разкажат на някого. Щяха да си навлечат сериозни проблеми, ако това стигнеше до грешните уши. Никой от двамата не искаше да бъдат компроментирани по такъв начин, че да има последици за тяхното бъдеще в училището. Да, щеше да си остане между тях и никога повече да не го споменават. 

Но метлата на Ясна беше унищожена. Вихър щеше да задава въпроси. Ама как така? Какво стана? Няма как метлата ти да се счупи ей така. Защо си цялата посинена? Какво ти има на лицето? Защо си издрана? Как да му кажеше, че беше паднала от метлата, защото се бе оплела в огромна паяжина. Че бяха отишли в Призрачния лес с Борис и всичко се беше объркало.

Как се измъкна?! Сама ли беше?! Нямаше никакъв шанс да му признае, че е била с Борис. Седмокурнискът вече не харесваше момчето от Северен вятър. Не искаше брат ѝ да го конфронтира и да се разправя с него. Все пак, той ѝ беше спасил живота и ако не беше останал и се изправил срещу това чудовище, Ясна нямаше сега да лети към замъка. 

Не можеше да отговори на всички тези въпроси. Не и сега, когато в главата ѝ бе пълен безпорядък. Щеше да му мисли после, след като разсъдъкът ѝ се подредеше и се върнеше на правилното място. Въпреки че се чувстваше, сякаш това няма да стане скоро и щеше да трябва да си вземе почивка от уроци и куидич. Не! Никакъв шанс. Просто щеше да стисне зъби, както се беше научила да прави в такива моменти и да продължи напред. 

Когато се отдалечиха на достатъчно разстояние от езерото и полянката, на която бяха кацнали, Борис забави скоростта. Държеше метлата стабилна и плавно взимаше всички завоите. Ако Ясна беше в състояние да обърне внимание на нещо различно от мислите си, щеше да оцени високо способностите му на летене. Досега не се беше возила на метлата на някого друг, но беше все едно тя лети и насочва летателното средство. По никакъв начин не почувства някакъв дискомфорт или напрежение, че ще изпадне от метлата.  

От време на време шестокурсникът се обръщаше назад и хвърляше скришни погледи към девойката, която беше увила ръце около кръста му и беше отпуснала лице върху рамото му. Когато излетяха, Борис можеше да усети как момичето дишаше на пресекулки и едва си поемаше въздух. Няколко минути по-късно дишането ѝ беше в синхрон с неговото и отново беше нормално. Гончията прие това за добър знак. Значеше, че бе успяла да се поуспокои поне малко. 

  
Замъкът беше все още в далечината, но бързо приближаващ, когато Ясна проговори за пръв път откакто бяха излетяли. Борис се сепна от унеса, в който беше изпаднал, изцяло съсредотичл вниманието си в летенето. 

- Може ли да спрем някъде, преди да се върнем в замъка... - гласът ѝ беше дрезгав и сдържан.   
- Ясна... Трябва да те заведа в болничното крило! - възрази Борис, като опита да намери погледа ѝ, но петокурсничката гледаше настрани към прелитащия край тях пейзаж.  
- Ще ме заведеш... но нека бъде малко по-късно. - направи кратка пауза, след което добави. - Нищо ми няма... - но не звучеше така сякаш нищо ѝ няма. Или поне нямаше предвид натъртеното ѝ тяло.

Всъщност, Ясна осъзна в каква ситуация ги беше поставила. Колко безразсъдно беше поведението ѝ и че въобще не трябваше така смело (или глупаво!) да се впуска навътре в Призрачния лес. Докато летяха, се беше сетила за всичко, което знаеше за него и колкото пъти ги бяха предопреждавали за това място. А тя, просто прие всичко като игра. Впусна се право в лапите на безотговорността и замъкна и двамата на дъното.

Ясна приклекна до Борис и се опита да погледне раната, но шестокурникът не ѝ позволи. Избута грубо ръцете ѝ и сложи ръка на бедрото си. Това го накара да изтръпне от болка и моментално да я отмести. Какво му ставаше?! Изведнъж се беше обърнал срещу нея като подивял звяр. Нападна я със своята жестокост и грубост. Да, Ясна осъзнаваше какво бе направила и в каква ситиация ги бе поставила, но беше ли нужно да се държи така? Толкова му беше бясна, та чак ѝ горчеше в устата. Но тогава Борис залитна, строполи се на земята и лилавокоската видя раната, която никой от тях не беше забелязал по-рано. 
 
Петокурниската подпря колена на земята и те изригнаха от болка. Въпреки това нито един мускул не потрепна на лицето ѝ и тя ги игнорира. После щеше да се разправя с тях. Хвана панталона на Борис, който изръмжа и оголи зъби и се опита да огледа раната. Виждаше се разреза, който паяка беше направил в панталона и под него зееше рана, която вече беше насъбрала зеленикава течност над кожата.
 
- Не ме пипай. 
- Престани да говориш и ме остави да видя раната! - скара му се Ясна.
- Да не стана и лечител... -язвително подхвърли момчето, като извъртя очите си. 
- Млъкни или ще те фрасна в раната! - Борис я изгледа сърдито. Сигурно предполагаше, че няма да го направи, но въпреки това замълча, следейки изкъсо пръстите ѝ. - Ще ти разкъсам панталона, искам да огледам кожата хубаво. 
- Какво си мислиш, че правиш...
 
Но Ясна не го изчака да довърши. Хвана двата края на плата и ги дръпна силно. Борис отново стисна зъби, опитвайки се да подтисне вика, който напираше. Както и беше очаквала. Кожата около раната беше възпалена от отровата, която бе проникнала. Вените му се бяха подули и пълзяха ярки на всички посоки около мястото на разреза. Ясна леко се отдръпна и притеснено погледна Борис. 
 
- Какво?! - срещнал загрижения ѝ поглед, момчето погледна на своя страна към раната и разбра какво я бе притеснило. - Ще... - Но и Захариев не беше сигурен какво да направят. Ясна протегна ръка и я сложи на челото му.
 
- Моля, стой мирно за малко. - във въздишката ѝ сякаш се криеше цялата тежест на света.  – Целият гориш. - челото на Борис беше все едно си докоснал дъното на котел, който е врял до преди пет минути. – Отровата... - Ясна се изправи рязко, забравяйки, че тялото ѝ все още я болеше поне на десет места. Въпреки това успя да сподави болката, която искаше да излезе под формата на въздишка и забави движенията си. Позволи на тялото ѝ да се изправи бавно и кръста ѝ почувства облекчение. Направи две несигурни стъпки, отдръпвайки се от Борис.
 
- Да, тръгвай си. Така ще направиш най-добре. - Ясна чу зад гърба си злъчните думи на момчето. 
- Захариев... нямам време за това. Дай ми минута да помисля. 
- Че какво има да му мислиш толкова, Соколова.. - Борис се опита да се намести, дори изправи. Видимо сякаш изпитваше по-голям дискомфорт от това, че не можеше да се изправи, отколко от болката, която го прерязваше. 
 
- Кой е най-добрият начин да стигна до...
- Никакви учители, никакво болнично крило. - Шестокурникът се беше разярил. - Не мога... да си позволя... да не... - думите му секнаха. Явно за миг си представи какво можеше да се случи.
- Пределно ми е ясно, Борисе, че тези два варианта не са вариант. Не съм глупава. Знам какво ще стане. 
 
Ясна рязко се обърна и съжали. Отново онази болка, този път от кръста се изстреля дирекно в коляното ѝ. Просто трябваше да спре да прави резки движения и всичко щеше да бъде чудесно. Но мислите ѝ прелитаха и тя не можеше да стигне до онези, които крещяха, че трябва да легне и да си почине. 
 
- Но ако не го измисля, какво точно да направя, това което ние очаква... не искам да ходя на погребението ти. - Петокурсничката задърпа единия край на ръкава си и погледна встрани. След което закрачи бавно, но решително към Борис, а той се зачуди дали ще го изтезава още или беше променила мнението си и беше решила направо да го убие. Но направи нещо по-ужасяващо. Взе му метлата и я възседна едва-едва. 
 
- Какво си мислиш, че правиш?!
- Спасявам ти живота...
- Като доведеш някой учител, ме обричаш, не ми спасяваш нищо! - Борис продължи да я гледа с кървясалите си очи и дори се опита да стане и да я спре.
- Затова, няма да довеждам никакви учители. Казах ти.
- А кого тогава?
- Единственият, към когото мога да се обърна. Тервел. Ще се върна бързо. Обещавам. - опита се да се усмихне утешително. 
 
След това се обърна и грубовато се изласка от земята, като рязко я издигна във въздуха. Отдолу Борис можеше да види, че това беше най-ужасният полет на Ясна, но въпреки това момичето се стопи от погледа му за броени секунди. А горе, във въздуха, Ясна се молеше днес да бъде за втори път най-голямата късметлийка на света и да намери Тервел там където си мислеше, че ще го намери. 
 
Лилавокоската подмина крепосттаната стена, която обграждаше Мунгав и навлезе на територията на замъка. Ставаше ѝ все по трудно да държи метлата стабилна и да поддържа толкова висока скорост. Зави рязко и непохватно кацна на моста, където имаше няколко ученика, които стрестнато я изгледаха. Състоянието ѝ беше доста окаяно.
 
-Хей, вие... знаете ли къде е Тервел. – попита Ясна.
- Кой? – Един третокурсник ококори очи.
- Ох, загубен ли си... Тервел Шаханов. – лилавокоската ставаше нетърпелива.
- Каква грубиянка. – извика момчето до нея.
 
Ясна не можеше повече да ги търпи. Нервите ѝ бяха опънати до краен предел. Извади магичекста си пръчка и я насочи към момчетата.
- Слушайте ме... нямам време за вашите глупости, отговорете на въпроса ми или ще ви...
 
Тогава в далечината една ярка мантия се открои и затича към тях.
 
- Ясна?! – Тервел се опули.
- Тервеле... как се надявах, че ще си тук за обедната си обиколка и демонстрация...
- Какво ти има... – Тервел гледаше ту към раната на бузата й, ту към разчорлената ѝ коса, скъсаната ѝ мантия... метлата на Борис... Чакай! Какво ставаше тук?!
- Нямам време, ще ти разкажа после. А сега моля те, яхни метлата и ни закарай при Борис. Зле е, нямаме време за губене. Не мисля, че мога да я управлявам повече. - всичко беше изстреляно на един дъх. Дали Тервел успя да я разбере въобще?

Млади? Да. Надарени? Следващите минути щяха да разкрият отговора на този въпрос. 
 
Тервел се опита да изправи Борис и да го измъкне от водата, без да намокри скъпоценната си мантия. Ясна се присъедини към усилията на петокурника и въпреки мрънкането на Захариев да го оставят сам да се изправи, двамата успяха да го дръпнат малко по-навътре на брега, така че обувките им да не подгизнат съвсем. 
 
- Успокой се. Никой няма да вика учители. - пръстите на Ясна леко трепкаха. Връщането обратно при къдрокоското се беше оказало по-трудно, отколкото си мислеше, че ще бъде. Тялото ѝ продължаваше да крещи да намери място и някъде да си полегне. Дори малките камъчета по брега на езеро ѝ се струваха удобни и подходящи, да си поседне и да забрави за този ден.
 - Сега, някой бързо да ми обясни какво се е случило и защо Борис изглежда като зомби, а ти си като пребито куче. - Тервел отправи продължителен поглед към присъстващите. Изглежда, никой от тях не беше ентусиазиран да обясни. 
 - Отидохме до Призрачния лес да полетим. Обаче попаднахме на един огромен паяк... – петокурничката най-накрая проговори.
- Ти попадна! -  рече Захариев и отново се хвана за крака. Мускулите му ту се свиваха в конвулсии, ту се отпускаха.  
- Добре. Аз съм виновна... -  девойката сведе поглед, но задържа главата си изправена.
- Няма значение, кой е виновен. Искам простите факти. - Тервел губеше търпение и не можеше да слуша разправиите на двамата приключенци.
 
- Паднах от метлата, после не знам какво стана. Когато отворих очи, Борис стоеше пред мен и се беше изправил срещу някакъв огромен паяк, който се готвеше всеки момент да ни нападне. - след което за миг Ясна си пое въздух и продължи. - На кратко, измъкнахме му се и излетяхе с метлата на Борис, защото моята се беше счупила при падането. Когато кацнахме тук, видяхме, че паякът беше раздрал крака му... и останалото го знаеш...
 
- Добре... Нека да помисля... - Тервел сбърчи чело и се огледа. - В тази гора живеят паяци от един много специален вид... - Борис и Ясна погледнаха с недоумение Тервел. - Нека само да си спомня какво каза професор Пенева... 
 
- Ма, разбира се... как не се сетих. - Ясна се плесна по челото и трескаво се заоглежда. 
- Какво?! – Ако не беше под въздействието на отровата, Борис сам щеше да се сети, за растението, което трябваше да потърсят веднага, щом кацнаха на полянката.  
- Тук някъде трябва да има едно растение, което можем да използваме, за да спрем разпространението на отровата. Вирее близо до вода. - рече петокурникът от дом Лъч и тръгна след Ясна. 
- След това не трябва да забравяме заклинанието, с което да пречистим кръвта... - тихо каза Ясна, тъй като русокоското вече стоеше до нея. - Правил ли си го някога? - с нескрито притеснение Соколова погледна към Тервел.