Индекс
39
20 т.
by Борис Захариев
19 години
Северен вятър
бивше куидично протеже, настоящ стажант в българското Министерство на Магията
Timothee Chalamet
19 години
бивше куидично протеже, настоящ стажант в българското Министерство на Магията
Timothee Chalamet
Ясна,
Дори не знам защо пиша това писмо. Така или иначе най-вероятно няма да го изпратя към теб. Просто ще го сложа в шкафа при всички останали. Преди да спра окончателно с лечението си, лечителката каза, че това би трябвало да ми помогне, но забрави да спомене с кое точно. С болката? Тя вече премина почти изцяло. Първите няколко месеца бяха ужасни, но вече мога да се движа самостоятелно - поне доколкото самостоятелен може да бъде човек с бастун. Понякога се случва коляното да започне да ме боли преди дъжд, но вече и с това свикнах.
В началото всички се държаха с мен сякаш съм някакво крехко същество, което може да се пръсне на хиляди парчета при най-малкото погрешно движение. Никой не знаеше обаче, че този разпад се случи в момента, в който в “Света Агапия” ми съобщиха, че никога повече няма да мога да се кача на метла. Беше толкова абсурдно, че просто се изсмях. Аз? Да не се кача на метла? Тия хора трябваше да са полудели. Те знаеха ли кой съм аз, детето-протеже, онова, което на седем години щеше да измръзне по средата на зимата, защото беше избягало за да тренира на игрището по средата на нощта!? Тъжните им изражения и потиснатата обстановка обаче бързо успяха да ме свалят на земята. Никога повече нямаше да се кача на метла.
Никога повече.
Както казах, първите месеци бяха кошмарни - както физически, така и психически. Прекарах времето си главно в болницата, отрупан с какви ли не подаръци с пожелание да оздравявам бързо. Най-влудяващото беше, че никой не разбираше сериозността на положението, освен може би родителите ми, а дори и те не можеха да чуят крещенето в главата ми. Никога повече нямаше да летя. Нямаше да бъда професионален куидичен играч, нямаше да мога да печеля купи за България. Никой нямаше да познава името ми - все пак историята се пише от победителите, а какво бях аз? Една несбъднала се отживелица.
В някакъв момент Тервел дойде да ме види, след като си беше отпочинал хубавичко в Шри Ланка, Пиринеите или каквато там нова дестинация бе избрал за лятото си. Не очаквах да се почувствам толкова смачкан, когато ухиленото му лице се подаде иззад касата на вратата. Не очаквах и да му говоря по начина, по който му говорех. Дали съжалявам? Може би да. Всичко това сякаш се случи толкова отдавна, в един друг живот. Не съм си говорил с него от близо една година…
Сега стажувам в българското Министерство на магията, в Отдел "Международно магьосническо сътрудничество". Баща ми дръпна няколко свои връзки и ми уреди някаква позиция, независимо, че последните две години добутах образованието си от вкъщи. Работата върви добре, всички ме хвалят, вече ме пускат да ходя на командировки по други държави и ми позволяват да помагам повече с административната работа. В началото баща ми настояваше да се насоча към отдел магьоснически спортове, но просто нямаше да го понеса. Вече знаех до къде се простират възможностите ми.
Може би се чудиш дали съм ти простил за случилото се в гората. За всичко, което доведе до реалността, която и двамата изпитваме в момента. Истината е, че не знам. Не знам дали бих могъл някога да ти простя за това, което ми причини, макар и неволно. Не знам дали някога бих могъл да преглътна това, което ми беше отнето насилствено, дали бих могъл да се примиря с бъдещето, което вече не съществува.
А не съм сигурен и дали ми се иска.
Борис Захариев
Допълнително:
- само дете е (и му личи)
- накуцва, придвижва се с помощта на черно, елегантно бастунче
- започнал е да пуши
