Оазисът

@Исмаил Колимечков

Мрак.
Тишина.
Леко шумолене от фонтана в центъра на стаята.

В последните дни това й беше любимото убежище. Далеч от всички. Никой не идваше насам напоследък. Повечето ученици бяха или твърде заети, или твърде стресирани да идват насам. 
Особено с целите, с които обикновено го правеха.

Беше най-близкото до гора, до което можеше да се добере.

Въздъхна.
Не беше същото.
Дърветата бяха илюзия, усещаше липсата им. Беше събрала купчина листа на която да се просне на земята, но не бяха съвсем там. Не шумоляха като истински. Нямаха хрупкавостта на истински листа.
Обикновено мястото помагаше.

Не и днес.

Със затворени очи, не правеше разлика между Оазиса и която и да е друга стая в училището. Легнала на земята сред "дърветата" беше достатъчно добре скрита. Може би трябваше да отиде в Оранжерията, но пък там сигурно щеше да има хора.

Стараеше се да не се забърква в неприятности.

Както я помоли Исмаил.

И същевременно да поддържа "новия имидж". 
Иначе щеше да е твърде странно, ако се кротнеше толкова рязко. Пък и още сканираше вийлите. Четири от новите изглеждаха против. Седем от старите, е имаше и много неутрални.
Но само седем.

Стори й се, че чу жужене на пчела.

Открехване на врата. Стъпки.

Избърса набързо сълзите си с ръкав. Всеки път като се замислеше за гората тръгваха сами. Дори да не й беше тъжно.

Тук нямаше цветя. Защо би имало пчели?

- Ис?

Стъпките, сякаш търсеха нещо. Когато гласът й се разнесе, макар и плах, сякаш тършуването спря и се насочи право към нея.

Очакваше я тук. Все пак беше пратила съобщение по картите на Вихрен. Работеха, до колкото можеше да прецени, а и нима не я беше усетил тук, засякал дори. Усмивката му стана по-широка, докато се добра до нея. 
 - Леле, вече лежим в калта като пет годишно недоволно от живота... до там ли стигнахме? Тц, тц. Как пропадаме само.
 - Не мога да отида до гората, не мога да стоя в училището! Ще, Се, Побъркам. 
 - Мммм, имаме оранжерията... - каза спокоен шестокурсника.
 - Тъпата оранжерия.
 - Тъпата оранжерия все още има нужда от наглеждане.
 
Люба се надигна леко, когато Исмаил седна до нея. Момчето издиша бавно и затвори очи. Отдавна беше пренастроил техните медальони и сега вече и двамата можеха да дишат една идея по-спокойно. 
 - Ис?
 - Да, хобит?
 - Защо има толкова много оси на рамото ти?
 - Искаха да се разходят.
 - Как така са искали да....

И наистина по рамото на Исмаил имаше около петнадесет пчели, които ходеха надолу нагоре по кафявото палто и се качваха нагоре по врата на шестокурсника, лазейки спокойно. Ис повдигна рамене. 
 - Мислех, че не те е страх от пчели?
 - Не ме е страх от... оф, какво ли го мисля, дори на осите им е тъпо .... 
 - Бърз въпрос. Колко хора са в Задругата ни? 

Люба остана на земята гледайки го нагоре.
 - Хайде, хобит, ствай, откога ми нямаш вяра. 
 - Ис, знам, че просто се опитваш да ме разведриш, но ... 
 - Никакво Но, аз имам нужда да пиша, а не мога да го направя в затворено помещение, заради малките ми притялите. Хайде... 

Подаде ѝ ръка и Люба я пое. Дръпна я към себе си и повдигна вежда, преди да се ухили в лицето ѝ.
 - Знаеш ли какво ... след като си толкова изморена, явно имаш нужда от специален превоз. 

Придърпа я още малко, и преди Люба да се осъзнае беше качена на гърба му на конче. 
 - ИС! 
 - Тихо, виждам, не ти се живее, хайде сега... 

Беше учила ръце около раменете му, а той самия беше прихванал коленете ѝ.
 - Тежа!
 - Добре, щом казваш... 

Момчето пое към изхода на залата, и вече навън се устреми към дясната част от коридорите. Осите се бяха приближили към врата на шестокурсника и той усещаше малките крачета, които сноваха по кожата му.
 - Дий, дий, конче.
 - Аха, май вече се отпусна, а?
 
По дългия коридор и надолу, после надясно. Исмаил захъмка някаква песен. Беше от онези мъгълските, на които беше фен, нищо общо с нещата, който Люба харесваше да слуша, но явно на осите им харесваше, защото започнаха да бъзкат в такс с него. (Исмаил хъмка If I were you на Nothing but thieves). Качи се по стълбите, сега беше наляво, после зад гоблена с гоблините. Или беше гоблина с гоблените. Подсмихна се леко усещайки как тялото на Люба се отпускаше в неговото.
 - Още много ли има?
 - Тунел под езерото, така че да...
 - Ис тук е много тъмно.
 - Така ли, аз виждам идеално. - захъмка момчето, докато продължаваха в тъмнината.

Може би да се превърнеш в раница и да спреш да съществуваш беше не лош план.
В мрака беше особено лесно да се преструва.

Беше й трудно да се ориентира. Може би, ако стъпеше на земята, но като никога дори и това не искаше да направи.

Пчелите жужаха кротичко, докато тийнейджърите се движеха в мрака.

- Как се ориентираш?
- Коридора е прав.
- Не, как се ориентираш в мрака? Не е чак толкова прав.
- Имам си дребни помощници!
- Пчелите?
- Мхххм.

Зарови глава в косата му. Аромата на лайка се беше разнесъл в нея и тук таме някоя от пчелите спираше за почивка в цветята.
Нещо й капна на носа.

Вода.

- Чакай под езерото?
- Чак сега ли се усети, хобитче? - засмя се Исмаил
- Ами медальоните?

Въздуха започваше да става по-свеж.
- Не ти ли казах, погрижил съм се за тях.
- Не? - надежда се прокрадна в гласа на Люба. Свежият въздух я беше разведрил и размърда крака. - Пусни ме долу!
- Още малко...
- Уффф.

Стъпка по стъпка, Люба ставаше по-нетърпелива.
Вече знаеше къде отиват.
Надушваше свежестта на зеленината отвън. Шумоленето на дърветата. Нощните птици птици и писъка на сова в далечината.

Още не бяха излезли от коридора и вече се разкъсваше между това да скочи от гърба на Исмаил и да се втече към леса или да изчака да стигнат заедно.

В крайна сметка реши, че просто ще го стисне по силно в прегръдка.

- Няма да стигнем, ако ме задушиш преди това!
- Невъзможен си! - каза през смях, не го стискаше толкова силно - Благодаря! Благодаря! Благодаря!

- Хайде, хобитче, още малко. - явно беше достатъчно щастлива да не направи изказването му на проблем. Малките ѝ ръце го стискаха с непозната сила, но поне за първи път откакто започна учебната година се усещаше с нова доза сила. Малкото нагорнище напълно му взе силите, но отказа да пусне Люба, докато не завиха и не излязоха под корените на едно дърво. Беше започнало да се свечерява и Исмаил най-накрая остави момичето на земята.

Люба само това и чакаше, подхвръкна и с едно движение сабу и двата си кеца, а после се хвърли в тревата.

 - само не я яж. - засмя се Исмаил, докато изкарваше цигара. Пчелите забучаха обидено от огъня на клечката му, но се кротнаха като усетиха миризмата на цветята. А и половината бяха налазили по Люба и се бяха наместили на удобни места. Исмаил поклати глава в невяра, а после изкара едно кръгче от цигарения си дим.

 - Толкова е хубаво! Най! Якия! Ден! - викаше Люба в тревата и после погледна към Ис, койтп се наместваше на един дънер. - Как се справи с медальоните.
 - Сложно е.
 - Е, колко па ще да е сложно?
 - Матрица с аритметична прогресия.
 - Ясно, сложно.

Исмаил изкара от раницата си мед за дъвчене и няколко оси веднага кацнаха, преди и Люба да се изправи, за да си вземе.
 - От кошера. Почнаха да дават нещо, мисля, че е заради растенията ти. Има доза магия в тях.
 - В осите ти също има доза магия.
 - Не повече от теб. Знам, че в момента да си вийла не изглежда много печаливша позиция, но... Имаш яки сили, Голуба.
 - Уф, не знам дали Голуба или хобит ме дразни повече.
 - Хубаво е да знам, че още умея да те дразня. И че още не можеш да ядеш мед без да се освиниш цялата.
 - Само ти ядеш мед без да се цапаш целия!
 - Така е, не мърдай. - забърса малко от бузите ѝ и как беше качила мед чак на веждата си? Внимателно я оглеждаше, а накрая се взря в очите ѝ. - Исках да те питам нещо....
 - Да?
 - Можеш ли да ми покажеш вийлската си форма? Както беше на първата вечер, като ни се развика?

Усмивката й замръзна и веднага помръкна.
Не беше се просто развикала. Беше позволила на гнева да я обземе. Това.. това не беше безопасно, магията й се разпукваше както й скимне в такива случаи. Не беше и състояние, което иска да насочва към приятелите си.
Онази вечер беше грешка.


- Не. - Сърцето й се сви и пулсът й се качи в ушите.

А и още се ужасяваше от онзи си вид. Исмаил не й бе държал сметка за изчезването, но пък може би и не осъзнаваше ЗАЩО онази паника я бе обхванала толкова силно.

- Ис, мога само като съм ядосана, асъмужасена - почна да бръщолеви, дори сама не успяваше да проследи всяка дума - клюнаиперата ии всичкотозаедноненененен, не. Не.
- Шшшш, спокойно. Спокойно, само питах.
- Съжалявам.
- Не, е ок. Всичко е наред.

Пак се озова в прегръдката му. Поне нямаше намерение да се пробва да я ядоса. Толкова се стареше да контролира гнева си в училище. Имаше чувството, че ако веднъж се изпусне и ще е до там. Нямаше да успее да се контролира повече.
Веднъж да се изпусне и ще бъде изхвърлена.

Шумоленето на гората и спокойния му пулс спомогнаха да се уталожи паниката й.
- Ис?
- Хмм?
- Защо не се водя човек? 
- Как така?
- Няма разлика от преди... освен, че мога повече неща. - може би не бе имал в предвид да мине разговора насам, но беше ударил пирона право в целта - Или никога не съм била човек. За това ли съм била все странната, дето все не се вписва? 

@Люба Бюлбулева

Странната, която все не се вписва, наистина ли си мислеше това в момента?

 - Права си, доста си странна, непосилно странна, странно странна... - усети как момичето се опитваше да се издърпа изпод прегръдката му. Усещаше как пръстите ѝ се забиваха по дрехите му, впиваха се в кожата отдолу и му причиняваха болка. - Ти си толкова странна, Голуба Бюлбулева, че дори не си прочела Властелина на пръстените. Абсолютна откачалка.

 - Ох... Пак ли с тази тъпа книга. - ръцете на Ис я отделиха рязко от себе си и вдигна опасен, заканителен пръст към нея.

 - Ето, странна, защото знам, че ще се влюбиш в нея! Само ѝ дай шанс.

 - Ти си странния. - усмивката ѝ беше несигурна, но беше там. Както и неестествено количество вода в очите ѝ. Очи, които щеше да игнорира, защото се познаваха. Защото Люба не искаше съжаление.

 - Аз съм перфектен мъжки екземпляр и това, че не го оценяш....
 - Спри, спри, спри!!! - отново се покри под ръката му.
 - Вийлите са особено привлекателни, особено към мъже. - продължи тихо Ис. - Красиви, изпепелителни жени, мислиш, че не се квалифицираш за тях или че се?
 - Аз не знам какво да мисля, ако дори...
 - Не знам какво искаш да ти кажа. Не очаквай да те лъжа, Люба, съжалявам, вече не си човек, но какво от това? Расата ти не са тирани, явно се събират и с хора, да имаш страшен чар и сигурно можеш да ме завъртиш на пръстта си, но това мога да го кажа и за нормално момиче. - Исмаил обхвана шаващите ѝ китки. - Ти пак си си ти... за мен нищо не се е променило расово. Но какво ти мислиш по въпроса? Какво те кара да се притесниш толкова?

Можеш да ме завъртиш на пръста си.
Може би там беше голяма част от проблема. Не се съмняваше в Ис, Рея, Вихрен.. Зинаида, тях ги познаваше отдавана не вярваше да ги е "омаяла"...
Но от тук нататък. Всеки друг?
Затова ли вийлите си стояха толкова отделени?

- Много неща. Цялата концепция... уффф. Дори не мога да го формулирам.
- Пробвай.
- Всичко си беше наред преди миналата година. Като изключим глупостите с фестивала, пръчката и липсващите спомени...
- Които хич не са глупости.
- Мда, ама за спомените ми трябва легитимант, според Вихрен. Но и не бих дала на някой, който не познавам да ме ровичка. А пръчката разбрах от какво й е проблема.
- От какво?
- Като вийла не ми трябва пръчка, Ис. Отказва да работи, защото магията ми не минава през нея...
- Оу, ок това е отметната мистерия, нали?
- Е, нещо е.
-...
- ... Миналата година беше и първата когато реално се замислих за... за бъдещи неща. Харесах си някой... не станаха нещата - Песничка с текст "овца, тъпа овца! защо не държиш затворена таз уста" се завъртя в главата й. Твърде опасна тема за пред Исмаил, но.. - Поне тва мина. После Илиян, ми обърна внимание... никойнемиеобръщалтакавниманиепреди... Точно и когато вийлските умения всъщност почнаха да се показват... запалените гащи на триото бях аз. И...
- И?
- Не знам дали не съм го омаяла просто! Както каза да съм го завъртяла на пръста си. Как мога да знам изобщо занапред, дали някой наистина ме харесва или просто не се контролирам. И двамата знаем, че контрола не ми е най-силната страна.

Исмаил помълча малко. Премисли всяка дума. Наведе се. Взе един камък и го метна по Люба. Оцели я в ръката и момичето подскочи като попарена. Почти веднага от съжаление по лицето ѝ се изписа гняв и посочи шестокурсника с пръст.

 - Какво си мислиш, че правиш!
 - О, уау, това ли беше?  - засмя се Исмаил и с хихикане поклати глава. Люба изглеждаше все по-бясна и се навря повече към него. Само дето още си оставяше една глава под Исмаил и изглеждаше много сладка с тези почервенели бузи. - Какво?
 - Как какво какво??? Ти ме замери.
 - А ти не ме срази със земята. - повдигна рамене с усмивка. - Ако бяхме в детската градина щеше да ме смажеш в пясъчника, ако беше първи клас поне щеше да ме удариш обратно... сега те замервам и ме посочваш с пръст. Къде ти е Империото за мен?
 - Няма да ти правя Империо, защото ме замерваш с камък.
 - Демек... се контролираш.
 - Аз ... - малката му веднага се замисли, лицето ѝ изглеждаше повече от умислено, очите ѝ оглеждаха земята без да вижда, мислеше. Премисляше и накрая след кратко мълчание пак се обърна към Исмаил. - Тренировки. Искаш да тренираме да пазим, аз да пазя самообладание... 
 - Юрика. 

Сега и като Люба се замислеше Исмаил в много крайни ситуации губеше контрол над емоциите си и правеше нещо бурно. Последният път беше на фестивала, а тогава момичето беше припаднало. Усмихна се лежерно на Люба. 
 - Какво?
 - Ти ... Ис, ти защо никога не се гневиш?
 - О, гневя се.
 - Но.. не нападаш, не атакуваш и не ... Реално това не е ли странно, не ти ли се е искало понякога просто да ... да пернеш някой! Да му удариш един и!!!
 - И да го смачкам? Ще се очудиш, но нямам такива помисли въобще. 
 - Това не е като онзи разговор, че в момента не става въпрос за теб, нали?


Прехапа долната си устна внимателно. После отново се усмихна. Леко и приветливо, вдигна ръка и разпарчетоса русите къдрички на приятелката си.

 - Тренировки по търпение звучат добре, не мислиш ли? Да избухваш за всичко така или иначе звучи твърде изморително, когато можеш просто да забиеш нож в нечии гръб. 
 - Ис, плашиш ме понякога.
 - Така ли? Гледай ти.

Ухили му се широко изпод чорлавата коса.
- Изморително е, особено като не мога да идвам тук когато ми скимне.
- Презареждаш в гората?
- Нещо такова... Оооо трябва да ти покажа нещо! - грабна ръката му и го изтегли навътре в гората.

Исмаил се засмя на енергичността, с която го помъкна, но лесно влезна в крачка. Проклет дългокрак елф... 
Да, прочете я. Тихо там!
Нямаше много за правене в килиите веднъж като си си уредил гнездото. Пък и той толкова удобно я беше скрил сред учебниците. Поне беше сигурна, че Исмаил беше пъхнал книгата там. О богове верно, се беше загнездила. Проклетата й сврака. Врана. Гарга. Не знаеше какво точно е.
Не искаше и още да знае!

- Къде отиваме?
- Ще видиш! - не следваха маркировки. Не беше и мислила да сложи белези до там, не искаше някой да отиде до дървото й, а и лесно чуваше шепота. Беше по-силен тази година. - Доста навътре е.
- Как ще се върнем?
- Знам пътя Ис, а и..може и да не се връщаме. Просто да хванем гората! - Толкова много й се искаше. Да остане тук, в този ден... Избърза да изпревари следващите му думи, пък и той май се умълча - Знам, знам не може. Пък и не искам да изоставям останалите.

Гората около тях се беше сгъстила.
Изглеждаше все по-неприветлива и по-неприветлива, но на Люба по-скоро й се струваше че дърветата само се правят.
Сякаш казваха:
"Ще ти стъжним живота ако продължиш"
Но нямаше. Просто пазеха приятелката й.

- Стигнахме! Здравей!
- Ка... - момчето онемя в средата на въпроса си.

В мрака на гората върбата изглеждаше великолепна - със червеникаво златистите листенца и лекото сияние на жилите на дървото пълни с магия.
Меката светлина огряваше сега и децата. Дългите клонки допиращи се до земята се раздвижиха без вятър. Златните нюанси бяха там ежегодно Люба ги беше виждала и преди. Но сега покрай есента, червените нюанси на листата правеха Върбата да изглежда като потопена в кръв.
Толкова близо усещаше дъха на дървото през босите си крачета.
"Здравей!"

Усмивката на Исмаил беше огряла цялото му лице. Очите му бяха залепени за прекрасната върба. Люба вече се беше запътила смело, а момчето онемя, докато слизаше до клоните ѝ. Понеже момичето беше поначало босо, лесно минаваше по избуйлите корени и към кората, а дървото... клоните леко се пръснаха, все едно погалваха момичето за главата, докато влизаха навъте към ствола ѝ. 
 - Уау... - Исмаил се препъна на единия корен и добре, че Люба го подхвана. - Откога знаеш за това?
 - Прекрасна е, нали? Чудесна... - ухили се обратно малката. 
 - Да, направо ме подкоси. - ухили се Ис и се изправи, приближиха се до основата и двамата го докоснаха. - Здравей, откога си тук? - върбата, разбира се, не му отговори, но цялото място се усещаше живо и магическо. - Мисля, че ме харесва... 
 - Та, кой не те харесва. - отвърна бързо Люба. Ис се надигна на пръсти и обхвана ствола в здрава прегръдка, залепвайк бузата си за кората.
 - Ммм, все едно вибрира... ела да усетиш... - сигурно го беше правила и преди, без него, но вместо да го изкоментира, тя го направи. Застана на пръсчета и понеже беше "джобно гадже" застана по-ниско от Исмаил. Двамата обаче се гледаха, докато прегръщаха голямата върба...
 - Баба... - усмихна се Ис. - Трябва поне да е баба...или някой домник, останал тук...
 - Уф, мисля, че е млада по душа. Усещаш ли я... 
 - Да, мисля, че да... говори ни. - усмихна се пчеларя, а няколко пчели преминаха от неговите ръкави към дървесината. 
 - Малко е странно, нали... тя е толкова стара, все едно е по-скара от училището, и от вийлите... и е тук и е запазена и ...
 - Природен ресурс, но може би и жив дух... имаме доста такива по митология. - Ис отърка буза. - Чудя се дали вийлите знаят за нея. Кой се грижи за нея...Каква е историята ѝ... нали, нормалното за едно дърво... 
 - Не знам, но се грижа за нея откакто я открих, и виж, съвсем цяла е...
 - Тоест не сме само малък динамит във форма на момиче.
 - Хаха, забавен си. 
 - Винаги. - усмихна се Ис. 
 - Ис, какво ще правим?
 - Това, което правим най-добре. Бум и ще изглеждаме симпатични след това. - хвана я за бузата и я ощира. - Никакво бягане. 

- Ще се постарая
- Това не е обещание.
- Не мога да ти обещая това, Ис. Няма да те лъжа. - Дори на себе си не можеше да го обясни. Облегна гръб във Върбата и седна на земята. Нагоре се виждаха само златистите листа и мрака на нощта - Не е.. не беше нещо което реших. Или пък да беше цел на.. каквото и да беше. Просто хукнах - инстинктивна реакция. Но мога да обещая, че накрая ще се върна... или поне ще пиша.

Отговора не изглеждаше да му стига, но това беше най-доброто което имаше. Ако разбереше повече... щеше да си каже, но за сега толкова. И той го знаеше. Това, че не им харесваше беше друго.
Листата на върбата шумоляха в ритъм. Сякаш й казваха нещо. 
Завъртя глава на ляво, на дясно като объркано пиле търсещо червей под земята. Не че помогна.

"пчелите"

Пчелите ли? Звучаха притеснено. Какво пък ги притесняваха дърветата пчелите? Да, имаше повече по него от обикновено, но той винаги си носеше поне шепа - две. Не май не бяха притеснени от пчелите... може би ЗА тях? Което пък й напомни друго..
- Ис?
- Мхмм
- Какво стана с кошера? - Как можеше да забрави да го пита нещо такова. Уж и при дядо Ставри отиде. Да го пита и тормози да й каже да не го е преместил. А не беше да е търсила на грешното място - цветята й бяха там, но изпотъпкани. Ако бяха по-дълголетни може би щаха да успеят да й кажат, но бяха почти толкова безмълвни колкото стареца - Оня ден бях при Фермата и го нямаше?

Когато Люба се измести, за да седне на дървото, Ис я последва. Седна, да, малко на една ръка разстояние, не искаше пчелите му да я захапят или да направят друго, а и сега, срещата с Върбата ги направи... щастливи, спокойни, а дали щяха да забравят. Никога. Пое си въздух.Въпросът от Люба го хвана неподготвен. Не че не го очакваше. Когато беше почнал да използва мозъка си обратно можеше да се досети кой първи щеше да пита за това. 
 - Да, няма го. Няма как да оцелее зимата. 
 - Но там е дядо Ставри, той щеше да го прибере. 
 - Люба, недей. Няма го. Остави. 
 - Защо? 
 - Защото ще се намесиш, а не искам да се месиш. - каза го по-остро отколкото беше очаквал. Тази част от природата си не харесваше. 
 - Не е честно като правиш така! Аз те питам като твоя приятелка и ти пак го извърташ. 
 - Защото не е кой знае какво! 
 - Защото изчезна за седмица, мислиш, че няма да забележа, но забелязах, забелязах, че те няма.
 - Бях при Колева! Остави! 
 - Кога ще си честен с мен? - въпроса го посече по много неприятен начин. 


"Точно както използваш маската си на палячо и не позволяваш на никого да погледне отвъд"


Момчето погледна към Люба, не знаеше кога беше обхванал коленете си с ръце, кога се беше свил като ембрион опитващ се да се защити. Люба го гледаше с притеснение. Не омраза, не страх, а чисто и неподправена тъга. Знаеше всичките ѝ лица. Всички до едно. Може би точно затова я харесваше толкова много. Тя беше така емоционална, така експресивна, показваше всичко така чистосърдечно. Нещо, което той самия нямаше никога да бъде. Чист. Неподправен. Харесван. 

 - Не е така както си го мислиш. - отвърна ѝ тихо. 
 - Знам, че не искаш ... - започна Люба и млъкна, ето лицето ѝ се обърна на премислящо, ето размисляше най-накрая, онова качество, което Колимечков се опитваше да ѝ набие от две години. - Няма да ... няма да предприема нещо, ако за това се притесняваш, но искам да знам.. за теб, за това, което притеснява теб! Аз съм тук... за теб.

О, как искаше да ѝ повярва. Наистина. Можеше да види, че се опитваше. Не да залъже него, а себе си. А Колимечков я познаваше, Голуба беше като бурен огън, може би и затова търсеше гората така. Нещо, което може да запали и опустоши, и да се загуби вътре. Исмаил беше река. Никога не изсъхваща и бавно си провираше път напред. И двамата нямаше да спрат, но по различен начин. Сега въпроса беше какво искаше да направи Исмаил с този огън ... 
 - Убиха ги. - защото си беше точно това. Убийство. Неподправено и отвратително. - Вийлите ... запалиха ги. - не, нямаше да казва името на Илиян. Смяташе да го остави за себе си.

Единственото, което извести гнева й беше шумоленето на листата на Върбата. Огън? Цялата гора сякаш се раздвижи. Устата на Люба бе заяпнала в безгласен крясък КАКВО? но не посмя да го пусне. Исмаил беше извърнал поглед от нея... и изглеждаше толкова малък, наранен. Сякаш част от него беше умряла. Разбира се, че беше - пчелите бяха част от него.

Щеше. Да. Ги. Унищожи.

Всичките.

Толкова дълбоко под земята щяха да бъдат вийлите, когато приключеше Люба с тях, че да станат изчезващ вид.

Краката й бяха замръзнали, може би коренчето увило се около тях помагаше за целта. Гората й напомняше за собственото й обещание "Няма да предприема нищо", а ето че беше готова да хукне обратно към училището и да го срине. Да го изостави с болката сам. Дори не бе осъзнала кога бе минала в клюнестата си форма, но когато направи крачка към него мекия допир на черната перушина й напомни за себе си.
Мразеше ситуацията - най-добрия й приятел свит на топка и скърбящ.
Мразеше и себе си - беше същото нещо, като онези.
Ооо.
А колко мразеше тях.
Да се подиграват така със живот. Можеше само смътно да си представи през какво минава Ис... ако някой подпалеше гората й...


Все пак направи карчка към него.
Плаха.
След това, което момчето й каза определено не искаше да я вижда такава, но гневът не беше на път да спадне. Скоро. За това го прегърна, както се беше свил и прибра главата му към себе си - да не я гледа в този й вид. Гарвановите криле се обвиха около него.

- Ще измислим нещо... заедно.
- Не знам колко ще съм от помощ. Пръчката ми... остатъците са във Вихрен.
- Ще я оправим. - Гневът й бе твърд и все пак топъл. Нямаше да го остави сам.

 - Пръчки не се оправят, хобит. - каза тихо Ис и звучеше победено. Беше толкова ... изморен. Сега седнали под дървото, можеше да се остави да подиша, да почувства и единственото, което усещаше беше умората, коят се закачи за краката му и обхвана с тънките си пръсти съществуването му. Беше като самоизграждаща се преграда между него и околните и дори думите на Люба, гнева ѝ, оставяха на заден план, като потопен във вода. 

Прегръдката го сепна леко, не очакваше топлината на друго човешко същество до себе си и донякъде беше тъжно, защото Люба се беше хвърлила така, а той се усещаше като провал. Пълен провал. Може би, ако беше защитил пчелите си, ако беше скочил на бей, ако беше повече като нея, можеше да ги защити, но не беше успял, а тя го прегръщаше. Милваше го с успокойтелни думи и той... той не можеше да реши защо не ѝ даваше достъп. 

Повдигна глава, когато усети шумоленето на криле около себе си. Любопитството му беше надделяло и сега се надигна от нея.
 - Не, Ис, не... - промърмори Люба жалително, леко гневно, но момчето я обхвана за китките и там, където беше винаги усещал кожа, сега усети меки крила. Повдигна главата си към нейната, а Люба вече не можеше да избяга от хватката му. Не искаше да ѝ го причинява, но щеше да ѝ позволи да го види така. Съсипан и в болка. А тя щеше да му се отплати с друго. Лицето ѝ беше променено и въпреки това беше толкова Люба, колкото не я беше виждал скоро. Перата ѝ бяха черни, но очите ѝ бяха останали в нейния цвят и за миг Исмаил се замисли защо не е светло пернато като косата си. 
 - Толкова си красива. - усмихна ѝ се нежно шестокурсника и отпусна хватката си около китките ѝ, само за да разроши перата на главата ѝ в познатото ѝ движение. - Но пак си хобит. Винаги ще си моя хобит, Люба.