В библиотеката - Ис и Зи

Момичето завъртя очи по познатия начин. Явно се учеше от малкото зло. Или малкото зло се учеше от нея? Двете момичета си влияеха взаймно, и то по онзи ужасяващ начин, в който накрая щяха да носят дрехи в предварително избрани нюанси, най-вероятно зелени. Някъде там Люба сигурно щеше да фигурира, но нямаше да я разбрала идеята и щеше да  се облече в грешен цвят и после щеше да си вдигнат скандал с рея и стоп...... О, не. Беше прекарал твърде много време около жени. Трябваше да поправи тази грешка скоро или щеше да съжалява горчиво.

 - Идваш ли?
 - Да, да.
 - Избледня нещо, добре ли си?
 - Все пак сме в библиотеката. - отвърна вяло Ис и повдигна вежда на леко ухиленото лице на Зина.
 - Не се прави. Знам, че учиш.
 - Откъде? - присви очи Исмаил.
 - Едно пиленцеми каза.
 - Сериозно трябва да си намериш други приятелки освен Люба.
 - За какво са ми други?
 - Аха, значи е била тя.

Този път Исмаил пусна една тънка усмивка към момичето.
 - Мислех, че сне дошли с мисия.
 - Да, но е хубаво да градиш приятелства по пътя.

Зина отново завъртя очи. Исмаил нямаше как да нес е усмихне. Малката беше сприхава, но сладурана. Само, че няколко неща го притеснявах при нея, но като един истински джентълнем не можеше да...

 - Чакай. - постави ръка пред нея и се заслуша. Затвори очи и се напрегна още повеч. - Сами ли сме? 
Момичето се беше смръщило и се оглеждаше предпазливо. Имаше ли как да проверят без да си компрометират позицията?

 - Ти не беше ли третикурс?
Вместо отговор Зина пусна една от тънките си усмивки и продължи надолу по коридора към забранение отдел. Белите ѝ пръсти внимателно минаваха по лавиците с книги, все едно ги милваше и Колимечков имаше чувството, че чува удоволствието на книгите в докосването ѝ. Като шепот. Дали и Зина го чуваше? 
 - Идваш ли? - тънкото ѝ тихо гласче разби шепота и от проникване в библиотеката, Колимечков усещаше как нещо съвсем различно почна да го придърпва към момичето. Усещането, че е вплетен в нейната магия, като тъкачен стан, а тя умело създаваше форми с нишките. 
 - Ще си призная, не съм идвал често тук... - каза го тихо, дали заради приспаната вийла или заради магичта, вече не беше сигурен. Библиотеката не беше ли приветливо място?
 - Личи си. 
 - Ама и ти си една, само чакаш да ти подам реплика.
 - Може би.
Изглеждаше различна тук, под мрака и знанията. По-игрива, по-открита? Не можеше да определи, затова и когато зави на едно място, спря рязко и се обърна към Исмаил, момчето за миг реши, че ще го докосне, вместо това остана близко до него, но без да го докосва.
 - Носиш ли картата? 
 - Е, да. - не че беше особено сложна карта... 
 - Предлагам да вървим в две насоки, една карта на нашето училище и книгата с проклятията. 
 - Знаеш ли как се влиза в забранения отдел?
 - Е, сега ... - устните ѝ пак трепнаха и Колимечков се подсмихна леко. Нямаше да остави още едно момиче да го води за носа. Съвсем леко се извиси, беше изключил, че е приклекнал и въздъхна, изпускайки застоялия в дробовете му въздух. Все пак дори не близна личното ѝ пространство. Виждаше, че и тя се пази от демоните си. 
 - Тоест не знаеш. За това ли ме повика. 
 - Може би... да.
 - Зина да не си ме излъгала и да искаш да влезеш в отдела, за да ... за нещо съвсем друго?  - по трепването на дясното ѝ око, съвсем леко, но пак там, усети че е на прав път. Зина не беше създадена от лед. - Можеш да ми споделиш. Мога да помогна.  

 - Ти... - не искаше думите му да прозвучат толкова очудено, но се изпусна. Имаше хиляда причини това да е невъзможно, непостижимо, но въпреки това Зина стоеше пред него абсолютно сериозна и очакваща... очакваща той да не я вземе на сериозно. Какво ставаше между него и Кражова? За хора, които не си обръщаха внимание цяла година, защото и той и тя си поддържаха разстояние между себе си и чужди хора, двамата бяха успели да си оцелят твърде дълго без допирни точки.

Досега. 

Зи не беше точно най-добра приятелка на Люба... май... това не беше ли мястото запазено за Рея? И Рея и Зи се хапеха, но нищо извън нормата, но Зина май не беше закачена като верижка за остатъка от тях и Ис се зачуди как се беше случило това. Момичето беше влязло толкова естествено в отбора и веднъж никой не се запитваше защо не опитваше да я докосват. Даже при нея звучеше повече като прищявка на характера, но сега... сега не звучеше така.


А как подхождаш към тази тема?

Издъхна, преди да събере показалеца си с палец, да премери къде се намира малката главичка, забила поглед в пода и я удари право в центъра на челото. 
 - АУ. - явно не ѝ пукаше чак толкова дали вдигат шум. Гневни очи се обърнаха към шестокурсника. Какво ли щеше да направи сега? А Исмаил? Какво можеше да пита или вече прескочиха границата, в която и двамата можеха да се правят на любезни. Наистина интересна интервенция и тревожна. 
 - Как си го постигнала? - попита Ис тихо. Вместо да се извисява над момичето приклекна, за да може очите му да са на същото ниво на Зинаида.
 - Ако не ти кажа, какво? Няма да ми помогнеш ли?
 - Зи и двамата знаем, че ще ти помогна каквото и да ми кажеш. - отвърна спокойно шестокурсника. - Но не виждаш ли, че проблема е... си... ти. Не съм чувал някой сам да си направи Круцио и последиците от това.

 - Зи... - гласът на Ис беше спаднал с няколко октави и звучеше толкова тихо. Все едно не искаше да уплаши момичето до себе си. Защото колкото и да не смееше да го признае, Зинаида беше малко момиче и в момента Ис искаше да я утеши с прегръдка, да я избави от болката ѝ и да я изцери. Едно е да си мислиш, че някой просто не харесва да бъде докосван и съвсем различно да знаеш, че болката идва, заради външен фактор. - Хей... 

Зина още не го поглеждаше, но Исмаил нямаше да се предаде тук от така. Вече беше на едно равнище с нея, а малката беш упорит, костелив орех. И все пак въпросът беше неприятен и логичен. 
 - Зи.. защо не си казала на баща си? Или на майка си? - попита Ис още по-тихо. Неговите родители също му бяха нещо като светата светило, но Колимечкови не се притесняваха да си признават кой кого. Беше неприятно дори да си помисли, че не може да помоли баща си за помощ. Та той даваше много добър акъл, когато не работеше или като си беше вкъщи. А бащата на Зина... нима не беше проверил собствената си дъщеря и после ... защо, защо не я беше чул? Защо това е останало така толкова години. Трябва да забележеш, ако детето ти е зле, нали? Просто нямаше друг логичен вариант...

Освен, ако баща ѝ не беше мъртъв. 

 - Тогава родителите ти са постъпили глупаво. - преди малко беше загрижен, но сега Зи можеше да усети едно съвсем различно чувство, което изгаряше Исмаил като огън. Те, родителите на Зи, просто са я оставили да чете книги? ОСТАВИЛИ СА Я ДА ЧЕТЕ КНИГИ? КОГАТО ДЕТЕТО ИМ Е В БОЛКА??? О, Колимечков искаше да намери тези възрастни и да ги накаже за плиткоумните решение да стана родители. Да ги накаже, че са оставили едно момиче без защита. Да я накарат да се чувства виновно и да не може да сподели защо! Нямаха нужда от такива възрастни. 


 - Зи, - Ис се опита да успокой бучащото си сърце, защото усещаше как омразата само набъбваше и започваше да залива съзнанието му. Въпреки това докосваме малката внимателно и нежно. - Трябва да съобщим на лекар. Това звучи като проклятие, което се е отразило на теб самата. Самото Круцио е проклятие и ни трябва специалист по това. Съмнявам се да е нещо, което се е случило само на теб в цялата история на човечеството и знам, че може би ти звучи оптимистично, но не е така. Родителите ти дори не са направили минималното за теб и после са решили, че е по-лесно да забравят. - почти изскърца със зъби на това. - Не правиш нищо грешно, че ми казваш. Напротив. Добре, че го направи. 


Отпусна ръката си и се усмихна леко.
 - Сега да отидем да разбием забранение отдел. - изкара от джоба си няколко листчета и тебешир. - беше обърнал гръб на Зи, оставяше я да си поеме дъх, да поплаче на спокойствие, ако ѝ трябва, а през това време той работеше.. внимателно очерта кръг около ключалката и започна да пише символи на определени места. След миг Зи се присъедини към него.
 - Какво правиш? - попита тихо момичето.
 - Изолирам ключалката, за да не писне алармата като отворя вратата. Ето тук, магия за тишина. И сега... - положи листчето върху ключалката, знакът се оцвети в червено и ключалакта щракна преди да се отключи, а листчето с руната да изгори.
 - Какво беше това?
 - Отключващо заклинание, но на по-високо ниво. Като натрупване. И се активира при докосване с метал, но честно казано трябва да го осъвършенствам. - Ис се изправи о отвори широко вратата към Забранение отдел. - Дамите първи. 
 - Колева няма ли да разбере, че си бил тук? 
 - Какво те кара да мислиш, че ми е първия път?