Ден втори след кончината на Василий Керемидов

Нямаше как да е негова вина. Егото на Стоил не беше стигнало такива високи граници, че да повярва, че хората бяха толкова податливи на емоции. Особено баща му. Човекът, който от ранна детска възраст предпочиташе да държи хладни отношения със семейството си, с децата си и с него в частност. Въпреки това, малкото, издатническо, човешко гласче, пълно с емоции, с неспокойствие подшушваха в ухото на Стоил: "да не би да си точно ти виновен?" Не, нямаше как. Мислиш го само, защото преди два дни наблюдаваше човекът, който те е познавал цял живот, който е бил близък до теб, положен в земята. Нямаше да е същото с него, но Стоил чувстваше и спокойствие в този момент. Един човек, който да не го наблюдава през рамо и да го мрази. Един баща, който дори нямаше време да го обвини на смъртния си одър в нещо. Не че цялото изпълнения нямаше даму дойде твърде драматично, но Стоил щеше да е там за баща си. Да стой за последно и да е човек, дори син, с чест. Не се забраняват желания на умиращ човек. И все пак Василий не беше звъннал за него. А за Воил. 

Странно ли беше, че наместо ядосан Стоил се почувства омиротворен. 

Защото си знаеше, че е прав. Любимецът на баща му, винаги, винаги беше Воил.

На четенето на завещанието, вече беше присъствал, само за да чуе това, което никога нямаше да получи. Семейно имане: На жената, няколко декара на големия брат и нищо за малкия. Пак очаквано. Дори не бързаше да излезе от срещата. Трябваше и да чуе как майка му му обещава земя и имане, стига там и тя да почине. Измисленобещания. Все едно още ѝ пукаше за него. Не, майка му щеше да е гледана жена. Гледана и глезена. Имаше нещо отвратително в чувството, че си е пробила пътя в живота с един добър брак, но познавайки я, сигурно беше отровила всички други кандидатки. Стоил можеше да уважава това, но понеже тази жена, която беше дала живот и на него и на брат му, беше единствено студена сянка в съзнанието му, Стоил не можеше да я уважава напълно. 

А Воил беше толкова тих. Брат му, отвореният му, голям брат - тих. Спокоен. Уравновесен. Може би затова Стоил се беше съгласил на среща. 

Единственият човек, заради когото би обичал майка си. 

 - Горен ред, втора бутилка отдясно на ляво. Цялата бутилка. - тона му беше равен, а бармана го разпозна. Нямаше как. Не бяха пили тук за първи път. Това беше място на кръстопът. Стоил не можеше да се върне в къщата, Воил не можеше да отиде в имението му. Нямаше територия, в която да можеха да се държат цивилизовано. Нямаше ситуация, която да ги накара да се обърнат един към друг. Освен, явно, смърт в семейството.


Стоил пое бутилката с две чаши. Ледът беше за разводняване. И пое към крайната стая. Седна. Отвори бутилката. Изкара цигарите. Наля си чаша, кимна съвсем стегнато към нищото и я изпи на екс. После наля и в двете чаши. Сега беше въпрос на време.

Ръцете му трепереха. Не бяха спирали, откакто чу гласа на баща си - тих, умиротворен и приел съдбата си. В главата на Воил продължаваха да кънтят думи, които искаше да забрави. Думи, които предпочиташе никога да не беше чул. Но това бе неговата съдба - на по-големия брат. От него винаги се очакваше повече, отколкото можеше да даде. Трябваше да бъде строг и справедлив, но в същото време спокоен, мил и разбиращ. Научен да покровителства над цялото си смейство и в частност най-вече към брат си, в този момент ръцете му трепереха. Чувстваше се безсилен, изоставен. Никой никога не можеше да се постави в неговите обуща. Или по-скоро никой не искаше. 


Вървеше с тежка стъпка към бара, леко накуцвайки с десния си крак. В изблик на буря от емоции бе потрошил цялата стая, в която се помина баща му. Не бе останала здрава мебел, кокалчетата на ръцете му бяха подути и изрисувани с различни багри. Синьото се бе превърнало почти в зелено, а на места дълбоко в кожата му все още имаше дървени трески, кои не беше успял да изкара. 
Червените като кръв очи шареха наоколо, сякаш смъртта дебнеше в някоя от тъмните улички, за да прибере и него. Вече не можеше да има доверие на никого. Дори на човекът, за когото би дал живота си без да се замисли. Дъхът му учестен, сърцето ускорено - вече виждаше входа на бара. На входа двама души се смееха и обсъждаха нещо приповдигнато, което просто мина покрай него като морски бриз, без да му обърне внимание. Може би леко блъсна единия от тях, докато се опитваше да си направи път. Чувстваше се безсилен дори да се обърне да види как бе разлял чашата му върху новия добре изгладен костюм на мъжа. Дано да не се опита да му държи сметка, защото тогава Воил не можеше да отговаря за последствията. Не и в момента. 


Влезе и замръзна на вратата. Прилив от спомени, за секунда сякаш изживя години от живота си и после нищо. Отново нищо. Празнота, тъга и ярост. 
Вдигна поглед към бармана, който бе впил поглед в него и когато погледите им се засякоха, той просто кимна към една от стаите, сякаш имаше нужда. Знаеше точно къде да го намери. Свали шапката си и отиде директно на бара. 

- Брат ви вече взе бутилката. 
- Не съм очаквал друго. - бръкна във втрешния джоб на сакото от алпака и изкара щипка с пари. - Каквото и да чуеш, каквото и да стане, никой няма да влиза. - отброи няколко банкноти и ги остави на плота. - Ясно?

Напрежението можеше да се разреже с нож, а всичко тепърва започваше. Барманът кимна чинно и прибра парите. 

Стигайки до вратата, ръката хвана дръжката и за момент се поколеба. Но вече беше късно за това. 
Влезе и усети специалния тютюн на брат си, познат до болка, ничии цигари не миришеха така, както неговите. Без дори да го поглежда, отиде до закачалката и постави внимателно шапката си. Съблече палтото си и го закачи, а ръката му се приплъзна в специално прешитото пространство, където държеше тръбите с пурите си. Изкара две и един дълъг кибрит. Бавно пристъпи към масата, придърпвайки един стол. Гравираното дърво под пръстите му беше студено, а погледът на Стоил, който усещаше по себе си още от както пристъпи в стаята - два пъти по-леден.
Внимателно положи едната пура пред единствения човек, на когото имаше безрезервено доверие и в същото време, въпреки че то за пореден път бе предадено. Но нали затова са големите братя.

Отвори пурата, пластмасата изтропа кухо по дървения под, а миг след това миризмата на фосфор изпълни стаятa. След като разпали пурата дръпна тежко. Венците му изтръпнаха, небцето му настръхна от вълнение. Все още без да поглежда брат си в очите хвана едната пълна и непокътната чаша уиски и я изпи на един дъх. Отвори бутилката и наля отново на себе си, а след това и допълни полупразната чаша. Остави стъклото с ахатова течност тежко на масата, а чашата заигра през пръстите му.

- Е, братко. За какво пием днес?

Вдигна очи и най-накрая го погледна. Почти изгорялата му цигара все още димеше, а сините очи, точно като тези на баша им, не бяха слизали от него.

Воил. Воил...



 - За Василиий. Дано изкара тридесет минути в Рая, преди Дявола да го прибере. - рече Стоил сухо и отпи от уискито. По набръчканата физиономия на брат си, осъзна, беше ударил в десетката. Сега уискито се плъзна по-гърлото му, доставяйки му удоволствие. Не беше виждал големия си брат, откакто беше показал акционерските документи на борда на директорите. Денят, в който банката беше най-накрая негова и каза на брат си да почисти кабинета му.   

Издърпа отбратно от цигара си, изоставяйки чашата засега. Не смяташе да се напива пред брат си, това беше негова запазена марка, а не на малкия брат. Той нямаше демони за потушаване, неговите живееха наравно с него.