РП Обща стая на Южен вятър - ученици и Фелес

Мая беше седнала на едно от креслата в общата стая, разлиствайки новия си справочник за магически билки.Надяваше се все някога да открие начин да продължи действието на отварата си, не се интересуваше от разговорите на другите ученици в стаята и се отдаде на размишления.Спасението и беше да се потопи в своя си личен свят, недопускайки никой друг близо до себе си.Само така можеше да оцелее и да се съхрани в този жесток свят.Присети се за момчето което среща предишния ден,душата и ликуваше, че вече не е сама в нещастието си, имаше искра надежда за нея.Още не можеше да повярва, че не е единствената особнячка тук.Но дали и той се чувстваше както тя възприемаше суровата реланост.Дали можеше да му се довери и да му сподели всичко което таеше в изтерзаната и душа.Само времето щеше да и даде отговор на хилядите въпроси които не и даваха покой.Тя стана и се отправи навън, жадуваше усамотение в парка на училището.

В общата стая на нейния дом беше интересно. Колоритно и приятно. Алгара без проблем премина през бронята на входа. За нея всичко бе като в сън. 
Ох! Проклет крак.
Локализирайки с кутрето си кракът на един фотьойл на Алгара й стана ясно, че е достатъчно будна. 
В стаята имаше ученици, но никой не й обръщаше внимание. Не беше като в нейното училище. Чувстваше спокойствие, сигурност. Напрежението и нервите, котио имаше, вече не влизаха в ума й. Избра един фотьойл и седна. Затоври очи, за да отпусне ума и тялото си след дългия пазар с бабата. Размишляваше какво се бе случило последния месец, последната седмица. Размишляваше за днес. Някой постави ръка на рамото й и я извади от унеса, в който изпадаше..

Мая се прибираше от следобедната разходка, и влизайки в общата стая на дома видя момичето с което се бе запознала по рано в книжарницата.Приближи се към креслото  и леко я докосна по рамото.Другото момиче сепнато отвори очи.
-Спокойно аз съм.
Каза Мая.
-Как се учвстваш тук?
Попита тя Алгара.
-Знаеш ли.
Отвърна приятелката и.
-Мисля, че е съвсем различно от предишното ми училище.Там имах малко приятели, но имаше и ужасни деца които ми се подиграваха за пълнотата ми.
Сведе поглед Алгара.
-Разбирам те.
Прошепна Мая.
Виж, чувствам, че мога да споделя нещо с теб, но не трябва да казваш на никого никога ама никога.
-С готовност ще те изслушам Мая.
Каза новата и приятелка.
-Това не е истинската ми външност, от малка се чувствам различна защото и аз съм пълно дете.Не се харесвам и опитвах всякакви възможни начини да се отърва от проклетите килограми.Не исках никой друг да разбира за това което изживявам и как се чувствам.За това моят баща започна да търси начин някак да промени външноста ми с магия.След дълга и упорита работа изобрети магическа отвара която ме преобразява в стройно момиче запазвайки чертите ми.
-О Мая.
Възкликна Алгара.
-С теб наистина сме сродни души, обещавам да ти бъда вярна приятелка и да пазя тайната ти от другите в училище.
Мая вдигна разплаканите си очи( днес бяха светло зелени) и прегърна хълцайки от плач Алгара.
-Благодаря ти приятелко, не знаеш колко много означава това за мен.Само с теб се чувсвтвам спокойна и уверена.

Админ: +10 галеона (отчетени).

Вратата на стята се отвори с трясък, Алгара и Мая уплашено обърнаха глави и видяха да влиза учителката по пророкуване професор Фелес.След като тя се настани в избраното от нея кресло, момичетата се изправиха и тръгнаха към нея за да я поздравят.
-Добре дошла при нас, госпожо Фелес.Радваме се, че ни посещавате.
Заговори първа Мая.
-О не се стеснявайте деца, елате да ви почерпя  и да си побъбрим.
Отговори им Алтамира.
Мая посегна към отрупаната маса, и взе чаша малинов сок.Следкоето отстъпи давайки възможност на Алгара да си избере нещо.Другите ученици от дома също се приближиха, и се усмихваха на преподавателката.
-Е харесва ли ви пророкуването,и имате ли напредък в гадаенето?
Запита ги Фелес.
Мая поклати глава с отрицание.
-Честно да ви кажа професор Фелес, не ми се отдава, а и не вярвам много в това.
-Какво говориш момиче?
Погледна я строго учителката.
-Пророкуването е изключително важно за младите вещици, и не бива да го пренебрегваш така.
Мая смутено се отдръпна отпивайки от сока си, спомни си как не вярваше на другата ученичка от часа по пророкуване.За нея това беше несериозно, и ненужно да да го изучава занапред, но то присъстваше в програмата и нямаше как да го избегне.Учителката отново я повика при себе си...

 
@Мая Кочева

Тя вдигна поглед и едва не изпусна чашата си, пред бея стоеше момчето което се приближи към тях, то беше закръглено и с руса коса.Нещо отново трепна в душата и сети се, че го бе виждала и преди в час по история на магията.Мая се зарадва, че има и още деца които бяха различни като нея.Радост момичето не си спомняше кога за последно бе изпитвала това чувство, и дали изобщо някога преди е била радостна.Чудеше се дали и той страда от това да е отхвърлян и иронизиран заради телосложението си.Факта, че срещаше още някой със сходна съдба, и даваше надежда, представяше си как тримата с времето се опознават подкрепят се, и си дават кураж един на друг.Мая намираше това за малко чудо, в досегашното си невесело детство.Мечтаеше да има в обкръжението си такива хора с които да изгради хармонични приятелски отношения  да намерят своето място, и да останат верни другари.Тя трудно успяваше да прикрие вълнението си, дочу някой тихо да свири на пианото в дъното на общата стая.Мелодията се набиваше в съзнанието и, всичко и се струваше като мираж който всеки момент ще се разтвори във въздуха.Мая мълчаливо им благодареше, че бяха до нея в този така прекрасен миг.Ако можеше ах само, ако имаше как те да са приятели завинаги.Тя едва доловимо се усмихваше, замислена в мечтите си.Усмихна му се топло, и го попита дали иска някой път да се разходят заедно...

@Жан Ставракиев

Леееко.
Леееко.
Внимателно.
Много леко.

Момичето се приплъзваше напред милиметър по милиметър, стискайки колкото сили има една от арките, които преминаваха над общата стая. Нещо се случваше и беше прекалено заета да си играе на шпионин, за да се съгласи с идеята просто да слезе по стълбите и да провери каква е цялата дандания. Както си седеше кротко в спалното помещение, гласовете от другата страна на вратата й бяха започнали да се множат.

Сега, наистина можеше просто да надникне през парапета и да разбере за какво иде реч. Обаче някои от жиците в главата на Косара не бяха свързани в правилната последователност, и първата й мисъл беше да хване пръчката си със зъби и да се покатери по въпросния парапет, след което по колоната, и така се озовахме където се озовахме.

- Пророкуването е изключително важно за младите вещици, и не бива да го пренебрегваш така.

Всъщност, беше доста неудобна позиция за шпиониране. Таваните бяха височки и Косара чуваше само ехото от това, което се случваше под нея. Пък и ако се опиташе да се наведе прекалено много за да вижда, със сигурност щеше да приключи със счупвания на поне четири места. Дали биха били краката й? Щеше й се да вярва, че ако падне би имала инстинкта на котка, и би успяла да падне на крака. Само че гравитацията и костната й система не биха работели като тези на котка. Може би нямаше да се размине само с гипс до коляно за седмица в болничното крило…

Какво правехме тук? А, да, шпионирахме.

Докато главата й беше решила да отиде на лека разходка, представяйки си три различни сценария, все свършващи трагично в болничното крило, и държейки да ги довърши до пълния им, нещастен край, някой започна да свири на пианото в ъгъла. Беше бавна мелодия, носеше се леко и успя да я отнесе обратно в реалността. Косара не можеше да обърка професор Фелес с никого - беше най-цветната гледка в Мунгав и вече отдалеч разпознаваше подрънкването на бижутата й. Пророкуването не й се получаваше добре, и май до сега не беше успяла да изпълни нито едно задание както трябва, но въпреки това с радост ходеше до кабинета всеки път. Ако не друго, чаят си го биваше.

Лееееко.
Внимааателно.
Мнооого леко.

Опа…

Последните думи на всички велики личности в историята, запомнени с подвизите си, вместо с глупавите решения, които са довели до “Опа”, бяха и последните думи на Косара преди да полети надолу. Далеч не се държеше като котка - главата й беше влязла в ролята на върха на копие и имаше неистовото желание да се забие под прав ъгъл по средата на масата с кексчетата. А можеше просто да е долу и да яде някое от тях, сега вместо това щяха да го вадят хирургически от черепа й. Дали после щеше да може да чете мислите на пайове и торти? Какво ли си мислеха пайовете и тортите?

Вместо цялата тази тирада, която премина през пространството между ушите й, всички останали чуха само писък. В последния момент ръцете й се сетиха, че работата им е поне малко да смегчат силата на сблъсъка, и закриха лицето й. Само че сблъсък не последва.
- Я, какво си имаме тук, - засмя се професор Фелес, махвайки с пръчката за да отмести Вълканова от масата. Беше я хванала в последния момент, толкова близо до десертите, че момичето почти можеше да усети вкуса на ментоловите бисквитки. След като я отдалечи на безопасно разстояние от седянката, ръководителката на дома махна втори път и Косара тупна леко върху мекия килим на пода. - Не можеш да изненадаш тези, които виждат, преди да погледнат, - намигна й преподавателката и обеците й леко се люшнаха в кратък, весел танц.

Дали имаше в предвид видение или просто Косара не беше чак такъв добър шпионин, нямаше особено значение в случая. Момичето скочи на крака, изтупа се набързо, прибра пръчката си във вътрешния джоб на мантията, и се ухили до уши.
- Ъм, може ли? - протегна ръка към бисквитите, които до преди секунди беше на път да унищожи, напълно игнорирайки погледите на останалите.

Мая тъкмо се запознавашес Жан, когато пронизителен писък раздра въдуха.Тя стреснато се обърна и видя момиче падащо от горната тераса на стаята.Изтръпна за миг, след което още стискайки ръката на Жан го повлече към събралите се шокирани ученици, които ококорено гледаха как професор Фелес спасяваше с помощта на магическата си пръчка момичето което без малко щеше да се пребие върху масата.Погледна нагоре и я побиха тръпки, ужаси се от възможния инцидент, който за щастие бе предотвратен от Алтамира Фелес.Мая погледна към Жан който бързо отсъпваше назад после загуби равновесие и се стовари в едно от креслата.Тя потърси с поглед Алгара, приятелката и се втурна към нея и хвана ръката и.Двете се приближиха към обърканото момиче което си даваше вид, че нищо не се е случило.Пулсът на Мая кънтеше в ушите и, о небеса поне другото момиче не беше пострадало.Тя си отдъхна и поведе Алгара към групичката около креслото на професор Фелес.

Мая погледна стреснато към проферсор Фелес, като бързо извърна очи към Жан, после отново към Алтамира.Досети се, че професорката вече знаеше за терзанията и.Сведе очи и смутено прехапа устните си стискайки чашата с малинов сок която още държеше.Сърцето и заби учестено тя не смееше да вдигне глава към учителката.Професор Фелес протегна ръката си и нежно я погали по косата.
-Не се притеснявай от себе си момиче.Всеки човек има право да изживее мечтите си, независимо дали е или не е като останалите.
Съветваше я Алта.Мая я погледна срамежливо, и леко се усмихна след намигването на Фелес.Мая плахо извърна глава към Жан, но той не гледаше към нея.Тя въздъхна и отново се обърна към учителката.Руменина покри лицето на момичето, тя смутено пристъпяше от крак на краки не знаеше дали всички вече се досещаха з тайната и не би могла да понесе това.Учителката я гледаше топло и и се усмихна окуражително.
-Е Мая разкани ни за себе си, намерили ече приятели тук?
Питаше я преподавателката.Момичето се замисли за момент и отговори.
-Отначало не знаех дали ще намеря общ език с останалите, но имах щастието да срещна Алгара с която се запознахме и мисля, че ще бъдем добри приятелки, запознах се и с Жан който намирам за симпатично и добро момче.
-Да дете.
Кимна и благосклонно учителката.
-Знам че тимата ще се сближите, видях това още преди да дойдете да учите в Мунгав, и съм сигурна, че Жан също би искал да ти е приятел въпреки че е толкова плах и срамежлив дои повече от теб Мая.
Момичето кимна с благодарност като едва сдържаше наиращите си сълзи, в тозимомент усети как някой почти я настъпи огледа се и видя тъмнокосото момиче което едва не се беше строполило преди това на масата, улови погледа и и я загледа учудено.Момичето имаше странно изражение и сякаш не я интересуваше от мислите на другите.Мая отново отправи поглед към Жан, дали все някога ще успее да привлече вниманието му, и да се сприятели с него както бе успяла с Алгара...



@Жан Ставракиев

Мая унило проследи с поглед, отдалечаващото се момче.Защо той се държеше така, какво му бе сторила, че да и причинява тъга въздъхна тъжно тя готова да заплаче.Бавно тръгна към едно от креслата, възнамерявайки да се свие  в него и отдаде на самосъжаление.До сега нищо не и бе отказвано и Мая за първи път в живота си се сблъскваше с нещо подобно,не смееше да вдигне този път сините си очи подозирайки, че всички и отправят насмешливи погледи и шушукат тихо.Но момичето не мислеше да се отказва, бе твърдо решена да се включи в отбора по куидич, и да се опита да впечатли Жан.В този момчент чу професор Фелес отново да я вика при себе си, Мая стана и бавно тръгна към нея.
-Не плачи момиче, дайму време да свикне с обстановката и ще се отпусне бъди сигурна, картите никога не са ме подвеждали.
Момичето я гледаше признателно за макар и малката подкрепа от нейна страна.Огледа се плахо наоколо и видя, че всички се бяха разделили на малки групички и си говореха за техни си неща.Въздъхна облекчено, поне вече не коментираха провала и вероятно първият от многото които и предстояха.Фелес продължаваше да и говори,галейкия момичето по рамото.
-Няма да победиш това което криеш в душата си, но ще успееш да го използваш в твоя полза.
Кимаше благосклонно учителката,Мая я погледна учудено, нима преподавателката можеше да види мислите и, плахо и извърна глава за да прикрие сълзите си които се стичаха по бузите и.
Алтамира се усмихна на момичето, и отново и заговори.
-Не бива да мразиш това което си разбирам, че се опитваш  да избягаш от съдбата си, ното никой не е успявал повярвай ми дете.
Мая погледна в очите на Фелес,и едва не ахна от изненада като видя в тях разбиране.Не можеше да повярва, че учителката изпитваше съчувствие към нея, беше ли възможно Мая да се отърси от безндадежността с която бе живяла до сега.Щеше ли да успее да спечели благоразположението и приятелството на Жан който така упорито отбягваше всички, а тя усещаше, че и той крие страданието си...

Макар да е за поредна година тук, Далия обичаше да се разхожда из училището, сякаш го виждаше за първи път. Тази вечер не беше по-различно. Лунна светлина проникваше през прозорците и разкриваше пред Далия красивите детайли на дългия коридор. Странно влияние оказваше луната върху нея. Напрягаше я, обезпокояваше я. Твърде дълго се взираше в светлината, отново усети това чувство на тревожност и реши да се прибере в общата стая на дома си. Далия обичаше новите запознанства и понеже за поредна година постъпват първокурсници, тя реши да отдели време да ги опознае. Навлезе в почти празната стая, настани се удобно на едно от креслата и започна да оглежда непознатите за нея лица. Далия умееше да разчита хората сякаш са отворена книга, но тук хората са различни...мистериозни. Всеки крие нещо дълбоко в себе си, а Далия копнееше да разбере повече за тях.

Мая беше обзета от ярост как изобщо реши, че Фелес и съчувства това беше невъзмжно егоцентричната преподавателка не съчувстваше на никого, но едно нещо можеше да и се признае Алтамира беше изкусна омайница и развързваше езика на всеки свой събеседник успявайки да изтръгне и най-съкровенните му тайни и мечти.Първата мечта на момичето, първата светла мечта която имаше дързостта да си позволи се бе разрушила като пясъчен замък.Мая с усилие сдържаше сълзите си, бавно се изкачи към спалнята си забивайки гневно ноктите в дланта си, влезе и  се хвърли по очи върху леглото, раздирайки се от ридания.
-Мразя го,мразя го,мразя го закрещя гневно момичето и захвърли възглавницата на пода.Как можа да повярва на Алтамира, която със сигурност вече знаеше не само за провалените и мечти а и за мрачната и тайна.Дъждът навън се усилваше Мая стана и отвори прозореца, оловните облаци се стелеха в небето над Мунгав, и сълзите на момичето се сливаха с дъждовните капки.
Свлече се облегната на стената и закри лицето си с ръце, изтерзаната и душа стенеше в агония.Мая отдвна не се бе чувствала толкова отчаяна и нещастна, тя просто копнееше да е сред себеподобни, жадуваше за хармомия и спокойствие разбиране и подкрепа.Как изобщо се бе надявала, че ще получи такава от професор Фелес, която само се преструваше, че я разбира.
Неусетно бе заспала уморена от плач, малка ридаеща купчинка под отворения прозорец на спалнята.Внезапно светкавица разсече нощното небе, Мая се събуди стреснато стана и затвори прозореца, извърна се към стаята и тръгна към куфара си за да смени подгизналата от дъжда рокля.

Мая организираше парти за рожденния си ден, в обащата стая тази вечер.Планираше да празнуват всички заеедно, освен пазача на отбора по куидич, който с бездействието си допусна резултат от 10 на 0 в полза на "Лъч", не го ли е срам?Махаше с пръчката си и на широката ниска маса се появяваха подноси с шоколадови еклери, кокосови вафли, плодова торта и всевъзможни вкусотии, купички с карамелизирани подскачащи пуканки, захаросани бадеми, лешникови бонбони и всякакви безалкохолни напитки.Трансперант бе окачен на завесите, измагьоса и танцуващи балони които се рееха из стаята във вихрен танц.Подготвяше всичко докато все още нямаше никой в помещението, останалите не трябваше да разбират толкова рано.Мая беше във възторг, че Жан няма да е там, нека да го е яд.Ето  пак се налагаше да мисли за това момче, което и причини толкова страдания, не го ли е срам?Неговата наглост минаваше всякакви граници.Естествено неговото присъствие беше абсолютно забранено, той нямаше право дори да наднича в стаята и да им се натрапва с корема си, за да не разваля празника.Щом искаше да е изолиран от всички, можеше да се крие в спалнята си колкото му душа иска.Нямаше да липсва на никого.Тя предпочиташе никога повече, да не и се налага да го вижда, щеше да е прекрасно да го изключат от Мунгав завинаги.Мая замахна отново с пръчката си, добавяйки още няколко последни детайли в украсата.Всичко вече бе ше подготвено за партито довечера, тя се огледа със задоволство.Последната седмица преди ваканцията започваше, а следващата година обещаваше нови предизвикателства.