Тичане с призраци

 @Илиян Георгиев

Нощта беше дълбока и тъмна, само слабата светлина на факлите осветяваше коридорите на замъка. Алцек вървеше тихо, почти безшумно. Беше се измъкнал от общата стаята малко след полунощ. Сега се прокрадваше по коридорите на спящия замък, като избягваше да стъпва на скърцащите дъски и заобикаляше онези части, в които знаеше, че има прекалено разговорливи портрети или призраци. Мислеше си, че ще успее да стигне до тайния изход без проблеми.

Нямаше търпение да поеме малко въздух и да полети над Призрачния лес, както преди. Откакто вийлите бяха дошли в „Мунгав“, следяха всяко движение на учениците с медальоните, които им поставяха в началото на година. Преди няколко дни Алцек беше дочул (добре де, беше се промъкнал с цел да подслуша) двама третокурсници да говорят за някаква магия, способна да неутрализира медальоните. Първо се усъмни, но след няколко прекарани часове в библиотеката, се убеди, че заклинанието ще проработи. Щеше отново да е свободен!

Най-после стигна до вратата към Каменния мост. Когато си подаде главата навън, го лъхна все още топлият октомврийски ветрец. Беше идеална вечер за полет. Луната се беше издигнала високо на небето и излъчваше някакво тайнствено металическо сияние. На обсипаното със звезди небе нямаше и едно облаче.

След малко вече беше в Грифонарника. Докато оседлаваше Бонд, му се стори, че чува вратата да се отваря, затова се забърза. Хвърли се на гърба на грифона, който още беше сънен, и сграбчи перата зад врата му. Създанието нададе лек писък и се затича лениво към отворения прозорец.

Ах, колко обичаше да лети. Имаше нещо толкова успокояващо да се рее във въздуха, далеч от своите и световните проблеми. Можеше да стигне с Бонд до края на света, ако поискаше.

Спусна се над Призрачния лес. Дърветата протягаха към него изкривени, оголени като скелети клони, които изглеждаха сякаш се движеха (а може би наистина го правеха) заедно с полъха. Над гората се стелеше тънка мъгла, наподобяваща пелерина. Момчето реши да поспре при потока Багра, където разпределяха първокурсниците. Там древни заклинания пазеха от опасности.

Тъкмо слизаше от седлото, когато няколко съчки изскърцаха зад него. Той се обърна рязко, с присвити очи. От тъмнината се подаде фигура, но остана наполовина скрита в сенките. Студеният, безизразен глас изненада Алцек.

– Наистина ли мислеше, че ще избягаш, без да бъдеш забелязан?