На гости при Люба

Когато си от по-затворените хора и рядко се ядосваш, рядко спориш или говориш за емоциите си, рано или късно всичко, което си таил в себе си, изригва като вулкан. В тези случаи обикновенно въпросните хора започват да правят глупости без да го обмислят особено много, защото не знаят как да се справят с цялата енергия и чувства, които ги заливат. 
   
Един ден на Ела ѝ писна. Още от събуждането една от надзорничките им я беше изтърсила от леглото, защото не ѝ се ставаше и реши да лежи в леглото си още 2 минути и после просто да се оправи по-бързо. После на закуска същата тази русокоска ѝ даде само 5 минути да сложи каквото може в устата си като наказание, че се е "успала". Първи час имаха история на магията, където тя трябваше да чете есето си за магическите раси. Към средата на листа беше рязко заглушена и обърната с главата надолу, защото беше написала, че "Расата не определя човека и както има добри хора и лоши хора, така има и добри вампири и лоши вампири, добри вилии и лоши вилии..." и на "лоши" без да иска погледна към една от вилиите в стаята, която сметна това за бунт към режима и беше ей на толкова да я затвори в килиите. В последния момент, обаче, ѝ хрумна по-добра идея - един допълнителен час в "Мелачката". И така след четири часа тренировка и замеряне на съученици с атакуващи магии Ела се запъти към изхода на "сградата" вече крайно преуморена и едва движеща крайниците си.
- Къде си мислиш, че отиваш!? - скастри я за пореден път същата виила, която току-що бе влязла в стаята. 
- Приключих. Моят отбор победи и аз останах с другите един час повече. - отвърна ѝ момичето толкова тихо, че като нищо може и да не я чуят.
- Да съм ти казала, че ще бъдеш наказана заедно с другите!?
- Не, но аз...
- ТОГАВА защо си тръгваш? Ти едва сега започваш тренировката. - русокосата пусна най-злобната си възможна усмивка и се измя по най-високомерния и подигравателен начин. Няколко от сестрите ѝ, които бяха седнали на пейката се присъединиха към нея и започнаха да се смеят, мятайки ѝ най-злобните погледи, на които бяха способни. Чакай малко! Те защо не си тръгваха? Обикновено бързаха да си тръгнат почти колкото учениците и излизаха от постройката веднага след тях. Чак тогава Ела осъзна какво чакаха всички. Явно въпросната женица имаше лош ден и беше решила да си го изкара като докара третокурсничката до пълно изтощтение. И не стига това, ами беше довела и компания, за да направи преживяването възможно най-запомнящо се. 
  
Усети парещото чувство в гърдите си. Сякаш огън се изля във вените ѝ и се разпростя из цялото ѝ тяло. Чувстваше ръцете си толкова топли сякаш всеки момент щяха да се запалят и да опожарят всичко наоколо. Стиста юмруци, гледайки право в очите на злото, което продължаваше да се смее. Изведнъж цятата умора беше изчезнала и беше заменена с гняв. Неописуем и безкраен гняв. Тялото ѝ преливаше от енергия и ако сега не я използваше, щеше да избухне в пламъщи и да унищожи всичко наоколо. 
  
Виилата дори не усети какво стана. Изведнъж се озова на пода, а момичето изхвърча през вратата и изчезна между дърветата. Хладния въздух се удряше в лицето ѝ, а клоните и листата галеха кожата ѝ. Тичаше. Тичаше без да спира, без да се обръща. Усещаше почвата под краката си, дъхът на дърветата и свобо...
  
Вратата на килията се тресна пред лицето ѝ, а ключа се врътна в ключалката. Ей на толкова беше... Ей на толкова, а ето че сега седеше в килиите и се самосъжаляваше. Това ли беше? Нямаше бягство? Нямаше изход? Нямаше да се върне...
   
В момента, в който виилата излезе, от съседната килия се чу познат глас.
- Ела? 
- Люба? 
  
Още усещаше парещото чувство в гърдите си, но сега беше примесено с доза отчаяние и безсилие.
  
  
@Люба Бюлбулева

За Люба да е тук не беше изобщо странно. Днес даже трябваше да е в Слънчевият коридор, но за пореден път, видите ли, накак си се беше оказала наказана! Ех жива да я оплачеш. Някак си килиите се бяха превърнали в най-доброто място за почивка от цялото училище. Не те тормозят, не изискват нищо от теб... е щеше да е хубаво да докарат някоя паница храна, но това го правеха само ако те оставят за повече от три дни.
А Люба бе идвала достатъчно често да е подготвена и за това.
Но Ела не беше.
Тези кокошки ако бяха пипнали Ела щеше да им изкълве на всичките очите!

- Добре ли си?
- Дааа? - не звучеше добре
- Оф, чакай малко. Тъпо ми е да си говорим през стената. Дръпни се в другия край на килията, любов.
- Добре? Нали няма да взривяваш нищо?
- Не - засмя се - Мога и да съм тиха ако реша!

Изкара си джобния нож и се концентрира, прекарвайки магията през него, както би през пръчката. Стената беше дебела но магическото острие трябваше да свърши работа. Тръгна да минава през фугите и сякаш самия стар хоросан се отдръпваше от пътя на магията й.

Двайсетина минути по-късно и имаха достатъчно голяма дупка, че да се промушват спокойно от едната килия в другата.

В момента, в който имаше свободен път между тях, Люба дръпна Ела при себе си и я гушна силно. Третокурсничката вече я беше настигнала по ръст! От колко време не се бяха виждали - цяла вечност?
- Как се справяш?

Прегръдката сякаш приглуши бошуващите ѝ емоции. Ела затвори очи и мислено се наказа за глупостта си. Единственото, което беше постигнала, беше да си спечели нов враг и още по-сурови тренировки, защото надали щяха да се примирят само с килиите. Сигурно щяха и да я следят повече видиш ли да не избяга пак.
  
- Ъм... Добре... Не знам... Горе-долу...? - личеше си, че премълчава нещо, затова реши да изплюе камъчето. - Направих глупост.
- Каква? 
- Избягах.
- Какво? - Люба я пусна от прегрътката си и я погледна в очите. Нямаше как да е избягала, при положение че сега седяха в една килия и си говореха. 
- По-точно се опитах да избягам...
- Ела... 
- Да... Знам... Беше тъпо. 
   
Ела се отдръпна от приятелката си и седна на земята, загледана в обувките си. По-лошото беше, че като се замислеше, би го направила пак. Така и не разбра как я бяха намерили? Тичаше бързо и дълго. Нямаше как да са я проследили.
   
- Люба?
- Да. 
- Искам вкъщи. Не ми се седи повече тук. - не само, че нямаше да си тръгне, ами и имаше да си седи още сигурно седмица-две само в килиите. За училището да не говорим. - Кога мислиш, че ще ни пуснат?
   
Погледна Люба в очите и сякаш я попита "Ще ни пуснат ли изобщо". Не ѝ беше приятно да мрънка. Не беше лигла. Просто беше свободна душа. Искаше да се рее из облаците и да лети с Луна, а не да е затворена в някаква си килия на метри под замята. Едва беше дошла, а вече се задушаваше тук. Не и се мислеше как щеше да се чуства след някой и друг ден. Сигурно щеше да се побърка и да заприлича на Баба Яга.

Преглътна.

Истината беше страшна. Но не знаеше какво друго да й предложи.
- Не знам. - Нищо не се беше чуло още. Няма ли да ги пуснат поне за някои ваканции? - Но ако не ни пуснат... ще направим още много глупави неща - Ухили се широко и смигна на малкото момиче - И те го знаят!
- Ама..
- Какво? Да не мислиш, че съм тук за награда? Нормално е да се опиташ да избягаш. - тя самата не бягаше ли като патка без глава наляво надясно през ден? - Особено в такава ситуация. Просто трябва да сме хитри с бягането и да знаем какво поемаме.
- Как така?
- Като ще правиш пакости, трябва да си подготвена за последствията. Ела да ти покажа. - Влезнаха обратно в килията на момиченцето и се приближиха до задната стена - Виждаш ли този символ?
- Триъгълник с точка? Да.

Точката се намираше близко до горния ъгъл на триъгълника и Люба отброи шест плочки нагоре, обяснявайки на Ела процеса. След това просто натисна седмата плочка. Тя хлътна назад за секунда и после се измъкна по-напред отколкото беше първоначално.
- Коя магия?
- Пружини!
- Тази не съм я чува... Аааа! Пружина!
- Не е нужно всичко да е магия. Е в дупката има ето виж. - Люба почна да вади възглавници, одеяла, хрупанки, сандвич и накрая една кратунка, която след мощно разклащане озари малката килия с мека топла светлина - Сега вече имаме комфортно местенце за почивка!
- Ами вийлите?
- Те ще ни проверят чак на сутринта. Най-рано. Пък и главната врата се чува като се отвори. Да не мислиш, че ще ни висят на главите? До тогава си имаме частно парти!

- Личи си, че имаш опит.
- Ще се учудиш колко пъти съм идвала тук. 
   
Люба се засмя леко и подаде един сандвич на Ела. Нямаше как това да не ѝ напомни за първата им среща. Коремът на третокурсничката изкъркори при вида на храната и накара и нея да се разсмее. Благодари на съкилийничката си и отхапа най-голямата хапка, на която беше способна. Все пак почти нищо не беше яла цял ден. 
  
Наредиха възглавниците по пода и се завиха с одеялата. Чак тогава забеляза русата коса. Почти като тази на вийлите, но някак не беше абсолютно същата. Дълго се беше опитвала да не мисли за онази вечер, но сега въпросите сами нахлуха в съзнанието ѝ и започнаха да се боричкат кой да излезе пръв. Как е станала вийла? Дали се е променила след това както се е променила косата ѝ? Можеш ли да станеш вийла доброволно? Затова ли можеше да прави безсловесни магии? Не можеше ли просто да разбие вратата и да излезе от килията?
  
След това видя и роклята. Беше чувала разни ученици от Лъч да я обсъждат и набедят, че била вийла, но те не я познаваха. За Ела още си беше същата Люба като тази в гората преди почти една година. Същата топлина, същия сандвич... само любимите ѝ карго панталони липсваха. Стана ѝ мъчно. Още се чувстваше виновна за случилото се и че я беше издала пред приятелите ѝ. Вече беше ноември, а тя така и не се беше извинила.
- Дължа ти извинение. 
- Така ли? За какво? 
- За онази вечер след тържеството. Не биваше да идвам. Заради мен всички разбраха, че си вийла.

Както винаги всяко малко нещо караше главата й да препуска.


- О не, любов! - За момент се замисли дали нямаше в предвид, че тя се е изпуснала за тайната. За момент. Всъщност за повече от момент. Извън това, което стана в гората де. Но.. това беше Ела. Надали. Дори и да беше, нямаше как да й се сърди. Все пак беше малка. А и. Ако се беше пробвала да лъже можеха да я наранят. Но все пак реши да заложи на вечерта в гората. - Аз ги бях събрала да им кажа точно това... така или иначе щеше да излезе наяве рано или късно.
- Ама Илиян?
- Тойй.. - все още не й се говореше за него. Особено след това, което се случи в началото на месеца. Да вече поне не я разтрисаше всеки път като я докосне някой, но само в определени моменти. - Там нещата сигурно щяха да се разпаднат рано или късно. Може би е по-добре, че стана тогава.
- Съжалявам.
- Няма за какво - Тръгна да прегърне Ела отново, но този път усети статиката по кожата си и се отдръпна. Едно докосване на ден? Или на няколко. Дали се отдръпваше ефекта вече... Щеше ли да се отдръпне някога - Пък и хей, така и ти разбра на време. Много мразя да пазя тайни... А пък да лъжа. Ъгх, не ми се удава много добре. Както можем да видим по това къде сме и новата ми премяна.


Облегна се назад във възглавниците. Трябваше да почне да оправя бъкиите. Поне от някъде.

Още ѝ беше малко гузно, но поне сега знаеше, че Люба не ѝ се сърди. Последва примера ѝ и се облегна на възглавницата си. Е, поне се опита преди да усети досадното украшение, заплело се в косата ѝ. Изправи се и след извесни мъки и скубане успя да свали медальона от врата си. Не беше лесно да имаш толкова къдрава коса. Затова и Ела обикновено не носеше гердани, колиета, гривни и въобще всякакви други украшения. 

Настани се обратно до Люба и се загледа в сребърната верижка. Ако успееше да се оттърве от нея, щеше да успее да избяга от новосъздалия се военен лагер. Щеше да се върне вкъщи и да заживее нормално заедно с родителите си. И както във всяка добра идея, и тук идваше едно голямо "НО"... Какъв беше шансът на едно тринайсетгодишно да тича на посоки из гората и случайно да се натъкне на хора, които да я заведът вкъщи? И всичко това без да се стига до полиция, твърде много въпроси, на които нямаше отговор и намеса на държавната организация за закрила на детето? А за това, че вийлите ще я хванат на петата крачка - въобще да не говорим. Колкото повече го мислеше, толкова повече ѝ се струваше невъзможно. Единственият начин беше, ако те ги пуснеха я за коледна, я за лятна ваканция и после... После какво? Да остави всичко и да се върне в мъгълското училище? Това още не го беше решила, но рано или късно трябваше. Трябваше да говори с някой. И какъв по-подходящ човек от Люба? Така и така щяха да прекарат още доста време тук.
  
Ела се обърна по корем и погледна севернячката. Личеше ѝ, че обмисля нещо.
- Ако някога ни пуснат... - в главата ѝ продължаваха да се блъскат различни въпроси, планове, мисли... - ти... би ли се върнала в училището?