@Илиян Георгиев
действието се развива след това Малко лятно приключение
Наблюдаваме как дуото bullies се отдалечава от нас, аз съм изпълнен с възмущение и отвращение от поведението и изявленията им, а до мен усещам как гневът продължава да кипи в цялото същество на Илиян. Не спирам да се питам какво, по всички скапани шейтани, трябва да се случи, за да го оставят тримата проклетници на мира. Настроението и радостта от срещата, преди появата им, са напълно попарени и едва ли има начин да залича всички негативни емоции, които донесоха със себе си двамата ни познайници. Те са като някаква прокоба, която витае в аурата им - когато и да се появят създават само проблеми и развалят настроението на всички, сякаш имат дарбата да изкарват на показ най-тъмната и неприятна страна на всеки от нас.
Непринудената и жизнерадостна усмивка на Илиян е помръкнала, челюстта му е стегната здраво, не ми е нужно да виждам ръцете му, за да знам, че са стиснати в юмруци. Ако можех да видя себе си отстрани, вероятно щях да изглеждам по същия начин - натегнат като тетива на лък, готов да изстреля залп от омраза, под иначе привидното спокойствие.
- Хайде - побутвам по рамото русокосият, който не спира да ги следи с убийствен поглед, докато се отдалечават по улицата.
Той ме поглежда сякаш за момент е забравил за присъствието ми и разбирам, че се бори с нещо вътре в себе си. Няма да питам. Хората говорят когато искат, когато са готови.
- На къде?
- Където и да е - повдигам рамене и тръгваме в посока, противоположна на тази, от която дойдоха Мая и ко. следвам го в мълчание, докато си проправя път през хора и тесни задни улички и ни извежда до кей.
Камъните, върху които сме седнали, са затоплени от слънцето. Гледаме мълчаливо как вълните се разбиват в тях, съпроводени с писъците на чайките. Гневът все още тлее в спътника ми, моят бавно се трансформира към съжаление и загриженост.
- Мразя всичко това - казвам внезапно. - Всички тези глупости за чистокръвие, за стара кръв, власт, пари… самата идея, че това по някакъв начин те прави по-добър… смехотворно е. – мислех си, че в Мунгав точно тези неща няма да имат значение, но явно и тук се използват за изтъкване на едни нещастници, които си нямат друго, освен парите на мама и тате. - Нямам търпение да завърша и да се махна от всичко това…
Ако имаше как ваканцията да продължи вечно, нямаше дори да си помисля за връщане в училището, още повече след случката преди малко. От друга страна, може би точно затова трябваше да се върна, та да не са сами приятелите ми срещу досадниците, не че съм особено полезен…
действието се развива след това Малко лятно приключение
Наблюдаваме как дуото bullies се отдалечава от нас, аз съм изпълнен с възмущение и отвращение от поведението и изявленията им, а до мен усещам как гневът продължава да кипи в цялото същество на Илиян. Не спирам да се питам какво, по всички скапани шейтани, трябва да се случи, за да го оставят тримата проклетници на мира. Настроението и радостта от срещата, преди появата им, са напълно попарени и едва ли има начин да залича всички негативни емоции, които донесоха със себе си двамата ни познайници. Те са като някаква прокоба, която витае в аурата им - когато и да се появят създават само проблеми и развалят настроението на всички, сякаш имат дарбата да изкарват на показ най-тъмната и неприятна страна на всеки от нас.
Непринудената и жизнерадостна усмивка на Илиян е помръкнала, челюстта му е стегната здраво, не ми е нужно да виждам ръцете му, за да знам, че са стиснати в юмруци. Ако можех да видя себе си отстрани, вероятно щях да изглеждам по същия начин - натегнат като тетива на лък, готов да изстреля залп от омраза, под иначе привидното спокойствие.
- Хайде - побутвам по рамото русокосият, който не спира да ги следи с убийствен поглед, докато се отдалечават по улицата.
Той ме поглежда сякаш за момент е забравил за присъствието ми и разбирам, че се бори с нещо вътре в себе си. Няма да питам. Хората говорят когато искат, когато са готови.
- На къде?
- Където и да е - повдигам рамене и тръгваме в посока, противоположна на тази, от която дойдоха Мая и ко. следвам го в мълчание, докато си проправя път през хора и тесни задни улички и ни извежда до кей.
Камъните, върху които сме седнали, са затоплени от слънцето. Гледаме мълчаливо как вълните се разбиват в тях, съпроводени с писъците на чайките. Гневът все още тлее в спътника ми, моят бавно се трансформира към съжаление и загриженост.
- Мразя всичко това - казвам внезапно. - Всички тези глупости за чистокръвие, за стара кръв, власт, пари… самата идея, че това по някакъв начин те прави по-добър… смехотворно е. – мислех си, че в Мунгав точно тези неща няма да имат значение, но явно и тук се използват за изтъкване на едни нещастници, които си нямат друго, освен парите на мама и тате. - Нямам търпение да завърша и да се махна от всичко това…
Ако имаше как ваканцията да продължи вечно, нямаше дори да си помисля за връщане в училището, още повече след случката преди малко. От друга страна, може би точно затова трябваше да се върна, та да не са сами приятелите ми срещу досадниците, не че съм особено полезен…