★ Тържествената зала

@Алцек Шарков

"Сто петдесет и четири", отбеляза най-накрая момичето само на себе си. Да стоиш с лице към стената и нос, залепен в студения камък, поне ти дава шанс да изброиш всички дребни резки в камъните. След време обаче носът наистина я заболя.

Като по поръчка точно тогава кокалестата ръка на вийлата я хвана за яката и я изтласка пред себе си, след което бутна с пръчката си гърба на Шарков, и двамата закрачиха като наказани първокурсници към вратите на залата, покрай дългата опашка любопитстващи, и честно казано вече позадрямващи, ученици. Вълканова хвърляше със сбърчено чело погледи настрани, пълни с искри, и Алцек не оставаше по-назад. Трябваше да им дадат допълнителни точки за това, че успяваха някак да балансират между враждата си и нараненото си его от това, че вийлите ги разнасят като чувалчета с изгнили картофи към кофата.

- Ти си виновна, - изсъска момчето, и на Косара й трябваше цялата концентрация на света да не обръща внимание на калната капка, която се търкаляше по един щръкнал кичур коса, канейки се да се гмурне във веждата му.
- Не аз се опитах да се правя на кечист пред вийлите, - изръмжа обратно тъмнокоската, след което заплашително стрелна една първокурсничка в редицата чакащи, която беше посмял да се засмее под мустак.
- Тишина! - кресна надзорникът, тракащ с токчета по петите им, и като че по план точно тогава вратите на залата леко се открехнаха и съкурсничката на Косара - Катерина, пристъпи вътре. - Ще чакате тук. И да не съм чула звук! - Гласът й можеше да отреже стъкло, но не можеше да отреже желанието за кръв на тия двамата.

Тъмнокоската се наведе скришом и погледна назад. Не знаеше колко време беше продължила малката им сценка, но сякаш опашката не беше мръднала и сантиметър. Още можеше да види калните следи, които бяха оставили по пода. Часовникът над вратите на залата едвам помръдваше. Започваше да има чувството, че се опитват да ги дезориентират. Да забравят кога е ден и кога е нощ. Да не знаят къде се намират, изтощени, прегладнели и подгизнали от дъжда. Първо правило на войната, или нещо такова…

- Ох, сега и се пререждат, никога няма да влезем, - изхленчи този, пред когото ги стовариха, но преди възпитателктата да го скастри, Вълканова инстинктивно се обърна и из..лая? Детето, видимо по-малко от нея, се ококори и затаи дъх. Какво можеше да се очаква от някой, който лае насреща ти, покрит в кал, влачен от вийла за кой знае какви престъпления, с коса, изглеждаща все едно не просто е бръкнал в контакта, ами живее в него?! Виждайки пребледнелия хлапак Шарков се изсмя тихо, вероятно неусетно, но със сигурност усети ритника, който му изпра Вълканова в глезена.
- Това е платено представление и ти нямаш билет, - вирна нос момичето.
- АХ ТИ…
- СЛЕДВАЩИЯ. 

Преди калнокосия да успее да довърши ответния си удар, и двамата бяха изтикани през вратите едновременно. Силно вероятно въпросната Станимира просто да искаше да се отърве от тях за да не са повече нейна отговорност. След като се увери, че са прекрачили прага, излезе назад с поклон и дръпна вратите така, че напълно да се затворят. Определено не искаше да рискува да се занимава с тях повече тази нощ.

- А, господин Шарков. Интересно, - наклони глава фигурата, отпуснала се като на трон в края на пътеката. Косара малко се обиди. Не че държеше Силванова да знае коя е, но и да гледат през нея като през призрак не беше особено приятно. Всъщност, може би можеше да се възползва. 

Леко надигна крайник с обувка на него и взе да го протяга настрани, планирайки с неземните си умения по акробатика да се навре най-отзад измежду вече преминалите през каквото и да беше това ученици и да се спотаи като мишка, но докато подготвяше цирковия си номер срещна погледа на професор Раев. Мъжът, иначе винаги усмихнат, изглеждаше притеснен и мрачен. В свъсените му вежди Вълканова прочете най-голямото “НЕ” в живота си и бавно върна крака си на земята, изпъвайки гръб малко повече и сключвайки ръце на кръста си. 

Като добро, послушно, цирково мишле.

@Косара Вълканова

Чак когато си чу името Алцек осъзна случващото се: къде се намираше и кой му говореше. До този момент единственото, за което можеше да мисли, е как да отмъсти на онази луда, която му беше отмъкнала куфара. Поправка, заровила куфара. В главата му се сменяха най-различни методи за мъчение. Хрумна му да превърне косата й в пипала на октопод, да й ги набута в устата и след това да я вкамени. Не, това щеше да е твърде леко за нея. Можеше да я провеси за единия крак от грифон и да я зареже насред Призрачния лес. Или пък да я смали и да я пусне в мравуняк… Трябваше да измисли нещо наистина достойно за един Шарков.

Приятният кадифен глас, който Алцек беше чувал само веднъж преди, прекъсна мисловния му процес. Накара го да настръхне. Вдигна поглед и го фокусира върху жената, която седеше на трона в далечината. Около нея се носеха облаци от зелен дим, скриващи лицето й. Подпрян до нея бе дългият жезъл, с който миналата година бе влязла в Тържествената зала, за да обяви, че е новата директорка на „Мунгав“. Тя излъчваше власт и особена решителност, които караха кръвта ти да настръхне.

– Псст, казвам се Косара, не знам дали ти казах – каза момичето до него. Той не я погледна, но стисна устни като два плътно долепени камъка. – Ще ти дам… девет сикли и осем кнута, ако не й казваш за куфара. И един банан. Имаме ли сделка?
Алцек се намръщи. Точно сега ли трябваше му говори? Не можеше ли поне веднъж да си държи езика зад зъбите или трябваше непрекъснато да меля? Ако можеше да прави безсловесни заклинания, щеше да й направи едно „Силенцио“.

– Вие двамата защо сте мокри? – прокашля се Силванова.
Момчето и момичето се спогледаха. Леля Станимира, която стоеше зад тях, се усмихна злобно и скръсти ръце.
– Мокри ли? От къде ви хрумна? – каза Косара и присви очи. Изглеждаше много сериозна, а в същото време от мантията й се считаха поток от капчици върху каменния пот. В гробната тишина се чуваше доста осезаемо кап-кап-кап.
– Господин Шарков?
Алцек пристъпи от единия на другия си крак. Зачуди се дали да сподели със Силванова какво се е случило. Тогава обаче щеше да се изложи пред всички ученици, преподавателите и вийлите. Освен това не му се искаше да става порта.
– Леля Станимира толкова се радваше да ни види, че ни обля в сълзите си – каза той с равен тон.
Силванова се засмя едва-едва, а леля Станимира тропна леко с обувки по пода и понечи да се обади, но в същия момент директорката вдигна ръка към нея, с което очевидно искаше да й каже да не говори.
– О, нима? Казахте го толкова хладнокръвно, че без малко да ви повярвам. А аз съм доста добра в разпознаването на лъжата.
Алцек почувства нещо като гордост, задето директорката му направи комплимент, макар и да не бе сигурен дали е сериозна.
– Госпожице Вълканова... Вие обичате ли леля Станимира толкова, колкото и тя вас? – продължи Силванова и някъде сред мъглата очите й се преместиха върху момичето.